понеделник, 25 май 2009 г.

Очите ти


Очите ти,
два пламъка,
които лятото си забрави на тръгване.
Зърна от кафето ми сутрин,
винаги прясно смляно
и разделено с приятели.
Два въглена от снощния огън,
които ще запазя
за тазгодишния ми снежен човек....
Очите ти,
мога да ги сравнявам до безкрай
със света около себе си!
С какво обаче да заместя
погледът, отправен в мен?

25.08.2008 г.

Спирала

Първо остаряваме бавно,
в кръг,
който после се завърта в спирала,
устремена нагоре,
към покоя на точката.

скитница


Ще скитам цял ден в този град,
ще храня котките на всяка улица…
Ех, да имаше площад,
поне с два гладни гълъба.

Ще залепя на всеки стълб
по няколко листа – от кестени
и може, ако ги полее дъжд,
да пуснат корени и цветове…

истини и сенки

Цветовете на маскарада скриват сянката на истината.
Слънцето я стопява до точка под подметките на тротоара.
Нощта ... я изличава напълно...
Истината е проста и сива.
Колко ли ще е тъжен светът, ако хората изгубят сенките си?

Знаеш ли?












Колко точно е – вечно, знаеш ли?
Знаеш ли, колко точно е – много?
Знаеш ли, точно, колко боли,
когато оставяш любовта да си иде?

И какво е любов, точно, знаеш ли?
И приблизително точно може!
Знаеш ли как се дави слънце в сълзи?
И как се спасява после, знаеш ли?

Знаеш ли, как се изтрива живот?
И как се започва после – на чисто?
Знаеш ли, как да забравя за теб?
Ако знаеш, те моля – кажи ми!

Разбесня се душата ми...

Разбесня се душата ми
все се скита по нощите,
търси извор да се изкъпе,
яма да зарови страха си
или кръчма, в която да се напие с Господ.

Всяка нощ се разделяме -
тя тръгва да скита,
аз оставам да чакам
на топло в тъмното.
Сутрин си идва,
още по-луда,
още по-зла и уморена от тичане.

И все се оплаква,
че няма Господ,
по кръчмите само нормални пияници,
че камъните, дето ти боцкат в обувката,
не са метафори, а просто камъни.

Денем се цупи, че светската врява
само й пречи да си почине,
че я болят всичките стави,
а колената и са протрити ….

Само понякога, като се умълчи,
чувам, че тихо плаче и моли Господ
от кръста й собствен да я свали.
Друга нямам да я заместя.

ДНЕВНИК ОТ РИМУВАНИ СПОМЕНИ


ВРЕМЕ

Какво е пясъкът – черупки мидени,
но стрило ги и времето на прах.
И с тях ни отброява то годините
и спомените ни улавя в тях.

Животът ни какво е – празни мигове,
отломки празни са от празни часове,
а часовете – пясък от годините,
годините пък – прах от вечността.

1994г.

* * *
През пръстите ми времето минава.
А вятърът-живот го разпилява безцелно.
Като дете играещо на пясъчник
Прашинките си мигове поливам с вода-сълзи.
Опитвам се да ги споя и задържа до мен.
Но може би обърках нещо?
Прашинките превърнаха се в кал,
А вятърът я блъсна във лицето ми.

****
Исках да ти кажа толкова много хубави неща.
Докато те нямаше ги разказвах на слънцето
и се смеехме заедно.
Но дали, защото навън е вече тъмно
или, защото аз съм тъжна, сега мълча.
А исках да ти кажа толкова хубави неща,
но видях една звезда да плаче….

СРЕЩА

“Край реката редят се тополите..”

Сама вървя край тополите, но го няма снега.
Есен е. И листата отронени падат.
Сама съм аз, сам е отсреща брегът.
Няма те, няма те, теб те няма.

Ето стигнах до моста, но не смея сама
да пристъпя напред в тишината.
Аз все още чакам, чака отсреща брегът.
Но те няма, няма те, теб те няма.

Тръгвам си аз – отново сама –
край тополи почти оголели.
Есен е. в мен се ронят листа,
В мен се ронят сълзи натежели.

Още сам е и чака отсрещният бряг.
Аз не чакам, знам – няма да дойдеш.
Тръгвам и дори не поглеждам назад,
само чувам, че плаче реката.

9.6.1994

ОЧАКВАНЕ

Аз чаках, толкова дълго чаках слънцето,
че очите ми ослепяха от взиране!
Аз чаках, толкова дълго чаках топлината му,
че ръцете ми премръзнаха в студа!
Аз чаках, толкова дълго чаках птиците,
че изгубих крилете си в ходене!
Аз чаках, толкова дълго чаках песните им,
че удавих гласа си в мълчание!
И чаках, толкова дълго чаках любовта,
че изгубих себе си в чакане.

03.04.1996г.

СБОГУВАНЕ

Тъжен гларус лети над морето –
синя бездна от смях и лъчи.
Плаче гларусът, плаче небето,
сълзи има и в мойте очи.

Тръгна лятото и ми махна за сбогом
със крилата на птичи ята.
Плажът тръпне студен и самотен,
а морето е само сълза.

* * *
Нощ! Пак изгрява звезда над заспалия град.
Нощ! В мен умира мечта закопняла за смях.
Нощ! И луната ме гледа със студени очи.
Нощ! Аз отново я питам – тя отново мълчи…


ЛУНЕН ЗАЛЕЗ

Над морето залязва луната,
бледосиня се скрива във черното.
И тогава, там, неизбежно,
брегът се прелива във бездната.

И върти се Светът – безутешен –
но може би спира за мъничко,
и се чуди, къде ли са свещите,
да запали и свети по пътя си!

А Вселената, с майчински ужас,
се е взряла в петното от сенките.
Полудяла се дави във мъката,
че пак губи нещо от себе си.

Само чайките знаят пътя си
и смутено отдъхват във сенките.
После смело се втурват в пространството
само с вятъра под крилете си.

20.08.1998г.

МАЛКА ПЕСНИЧКА

За ръце вървим хванати
и отново внезапно увлечени
от една измама - смешно стара,
от истини разсъблечена.

Но сърцата ни пеят весели,
заглушили гласът на алармите,
дето стреснато бият в главите ни
и предричат безброй опасности.

Уж по пътя вървим вчерашен,
но го виждаме странен и нов.
И сме двама, и търсим надеждата
дето ти обеща ни, любов!

До кога ще вървим, не зная,
все двамата в този път.
И ако има надежда в края,
дали сърцата ще разберат?

20.08.1998г.


СЛЪНЧОГЛЕДИ


Почернелите слънчогледи се молят за дъжд.
Но не гледат небето, от него нищо не искат,
Най-вече слънцето!

Почернелите слънчогледи са свели главите си.
Те гледат надолу, взрени са някъде.
Гледат към себе си!

Почернелите слънчогледи гледат земята.
Корени впиват, с корени търсят и викат –
Чакат дъжда!

Почернелите слънчогледи,
те дали ще намерят дъжда.
Всъщност, няма значение….
Есен е.

20.08.1998г.


МАСКАРАД


С вик от мен побягна тишината
и се спусна тръпнеща към локвите,
да удави в мъртвия им блясък
лудостта на хиляди пророчества.

А вселената, като на кино,
се въртеше в траурна процесия,
и погребваше в небесно синьо
цветовете на дърветата.

Защитени в своето неверие,
птиците се дръпнаха към мрака.
И заспиваха уверени,
че на прага утрото ги чака!

21.08.1998г.


ПЯСЪЧНИ ЧАСОВНИЦИ


Ще умирам сама в пепелищата
на безбройните свои надежди.
Самота ще припламва в огнището,
ще се лутам из нейните бездни.

Ще изтича безжалостно пясъкът,
миг след миг ще се трупат годините.
И ще става от ясно по-ясно,
че стъклата отделят душите ни.

21.08.1998г.

* * *
Не ме оставяй да си тръгна
преди да са изсъхнали очите ми!
Защото няма кой да ги избърше.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да е зараснало сърцето ми!
Защото няма кой след теб да го запълни.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да съм се стоплила достатъчно!
Студено е да бъдеш сам в онази къща.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да си разбрал, че всъщност,
че всъщност, любовта ми е пак същата.

06.05.1998г.

ЗИМА


Бяла пяна се спуска по хребета
На вълната целуваща пясъка
И се дръпва навътре смутена,
Че студена е вече ласката.

Само гларуси ходят по пясъка,
Търсят нещо отдавна заровено.
Уловен в самотата си вятърът,
Лудо блъска прозорци затворени.
Тръпки ледени са сковали кея.
Боязливо наднича слънцето.
И се къпе в морето, зеленото,
Само зимата с бели къдрици.

28.09.1998г.


ЗИМА

Студът се сгуши в празните гнезда,
от там отдавна той изгони птиците.
Снегът затрупа есента
и уморено натежа по жиците.

На ледения вятър от дъха
пчелата мъртва странно потрепери.
В кошмара на отровната си плът
сълза за нея паякът намери.

Самотен вълк погледна право в слънцето
и го помоли да изчисти бялото.
Но то, смутено от студения си ужас
се скри на облаците в одеалото.

23.10.1998г.


* * *
Ще събирам сълзите си в споменник,
от черупки и есенни кестени.
Ще изпращам писмата си с вятъра,
без да искам да стигат до тебе.

Ще пресявам със ситото болката
и ще слагам от нея във хляба си.
Самота ще наливам в чашите,
без да търся на дъното края й.

До безкрайност ще страдам по тебе,
но без вик ще вървя по жаравата.
Аз сама я разпалих във себе си
и сама ще се грижа за раните.

26.09.1998г.


* * *
В полунощното си бдение унесени,
кестените тази нощ мълчаха.
А по тротоара ние, весели,
със стъпките си пишехме соната.

И със жестокост, на каквато
само влюбените са способни,
със своя смях – река от злато,
взривявали сме сънища самотни.

Все още в полумрака електрически,
покоя пазят кестените стари.
И пак мълчат, от спомени улисани,
над сепващи се нощем тротоари.

Но други стъпки, в тишината сънена,
небрежно композират своя опера.
Ехтят аплодисментите - целувки
разкъсвайки душата ми самотна.

03.12.1998г.

ИМПРЕСИЯ

Дълбоко, някъде мен заспива
усещането, че си ме обичал.
Не вярвам във сегашното си минало,
и в утрешното си, не вярвам!
Цветята до прозореца приспивам,
единствено те още съществуват.

2001 г.

ЗА СПОМЕН
на Емо


Измъчена, окаяна душа
От пиенето вече похабена.
Във кръчмите ридаеща сама
И само с адски мъки наградена.

Къде си тръгнал сам – о, блудни сине,
Не можеш сам да понесеш света!
Ела, товара да си поделим,
Да поговорим – кратка е нощта.

2001г.

* * *

За да изплача болката
ми трябва обич,
която да запълни празнотата.

За да не падна в бездната
ми трябва някой,
да върне вярата ми във крилата.

За да сваля умората
ми трябва малко радост,
да мога пак със слънцето да тичам.

За да живея пак
ми трябва само
да знам, че някой много ме обича.

02.2001г.

НЕЗАВЪРШЕНО

Ще спусна щорите и ще оставя мрака
Да се разлива в мен като мъстило.
А после, много дълго ще те чакам,
Макар да знам, че няма да те имам.

Не е било, дори и сън не беше,
измислих си, че чувам твойте стъпки.
Отвън дърветата не плакаха със мен –
росата е роса, до обед ще изсъхне.

09.05.1999г.


* * *
на Веско


Водовъртежът на гласът ти ме отнася
зад крясъкът на този ден.
Зениците ти топли приютяват
остатъците вяра в мен.

Ръцете ти се сплитат в покрив –
да пренощува, кротко, моята душа.
Във извора на силата ти искам
от себе си да смъкна пепелта.

С целувката ти утре ще възкръсна –
денят ще ме ограби пак.
А вечерта, душата ми разкъсана,
молитвено ще спре на твоя праг.

02. 2001г.


* * *
Като пеперуда в стъкленица – сама танцувам.
Като муха върху карфица - се страхувам.
Като листо в гората - съм невидима.
И като трън в петата – непредвидена.

Но като лунен камък се разбих в очите ти.
И счупих огледалото на мислите ти.
На пръсти слънцето ще влезе през пролуката,
да проветри дима в душата ти и скуката.

04.2001г.


* * *
Изгубих се във мисли недомислени,

в пътища несбъднати от мене,
в очи забравени, в сърца неискащи,
в писма, в които липсва мойто име.

Изгубих се в доказаните истини

и в пътищата вече проверени,
в очи обичани, в сърца откликващи,
във всички думи стигнали до мене.

Поисках да изстрадам своя отговор.
Сама да си утъпча и пътеките.
Да събера едно сърце в едни очи

и те без думи да се спрат до мене.

11.05.2001г.

СПОМЕН

Спомен, като пътуване,
се проточва през мен.
Някакви сиви гълъби,
в някакъв есенен ден.
В някакъв град с главни улици,
с някакви имена….
Едно кратко сбогуване
и някаква………. Тъга!

После ме връща лятото
в този син градсъс зелени очи,
не, очите всъщност
са твоите,
а белите гълъби
са лъчи!

12.02.2002г.


* * *
Политат птици в пропастта,
думите умират в отчаяние.
Една несбъдната мечта
залиня от твоето мълчание!

Облаците в сиво днес осъмнаха,
дърветата забравиха да цъфнат.
И смълчан отвън стои светът,
онемял от снощните ми сълзи.

В дърветата ще слезе пролетта,
слънцето на облаците ще намигне.
Ще изсъхне моята сълза,
ако днес поне ми се усмихнеш.

14.02.2002г.

ЕСЕН

Като юмрук се сви дъждът
и заудря керемидите.
Настръхнали дърветата в студа,
приспаха голи клоните.

И аз се свих във себе си,
като юмрук
и бясно удрях по душата си,
но тя е свикнала на студ
и не прибра крилата си.

07.10.2002г.


ВИНА

Остро ме поряза огледалото
с отблясъка на някаква вина,
очите си, като дула, опряло бе,
в челото на моята душа.

И аз разбрах, не искам вече,
не мога повече да бягам при страха.
Но закъснях, защото вече есен е
и ти си тръгна със дъжда.

И пак сама се взирам в огледалото
и няма даже кой да ми прости!
Защото всички образи които бе събрало то,
изтекоха като сълзи.

07.10.2002г.


* * *
Не пристигам и не заминавам никъде,
макар че непрестанно към нещо се завръщам,
без дори да съм си тръгвала от там.
Без дори да съм пристигала понякога.

Седалките, добре познавам, на много влакове
и мръсните стъкла на много автобуси.
Но винаги се озовавам пак в началото
и сякаш извървяното почти не съществува!

Зад линията на финала пише старт.
Кога ще падна някъде по пътя?
Кога ще се науча да вървя,
за да си тръгвам и да се завръщам.

12.2002г.


* * *
Понякога сълзите са излишни.
Понякога светът е черно бял,

като студените клавиши
на неразплакан в тъмното роял.

Понякога е пусто като в църква,

в която никой не е палил свещ.
Напразно вятърът като дете навън подсмърча

и чака жито да му подадеш.

И няма покрив който да те скрие,
и няма длани да те утешат.
В мен ли магията се свърши
Или наистина е опустял светът?


* * *
Затрупани са всичките пътеки,
листата са посърнали от студ.
Защо говориш за горещи чувства,
дори и слънцето го няма тук.

Ръцете ми ще стоплиш с твоите шепи?
С любов ще ме обгърнеш като с шал?
Ще призовеш на юга ветровете,
за да отвеят зимната печал?

Добре, но колко ще останеш?
До утре – не благодаря!
Не искам кратката ти пролет.
Знаеш ли, май свикнах със студа.

А и сърцето ми отдавна е далече.
Изпратих го със птиците на път
и в нежна, пролетна и топла вечер
знам, някой ще го върне у дома!

16.11.2003г.


* * *
И тази нощ ми липсваше.
Липсваше ми гласът ти, който никога не съм чувала.
Липсваха ми ръцете ти, които никога не съм целувала.
Липсваха ми очите ти, които никога не са ме гледали.
Липсваше ми топлината на тялото ти, която никога не ме е топлила.
Липсваше ми ритъмът на сърцето ти . . . което никога не ме е обичало.


ПРОЛЕТ

Снегът се топи и в очите ми хукват
бистри поточетаи сини реки.
Снегът се топи и от ръцете ми
тръгват клоните живина много върби.
Снегът се топии зимната мъка
изтича на облаци бели от мен.
Снегът се топии като тръпка
потича светлината на новият ден.

СЪН

Прибрах се пак – да готвя и да чистя,
да храня котката и да те чакам.
А после, заедно пред телевизора,
ще помълчим преди да падне мракът.

И утре същото – ще ме целунеш,
ще ти направя пържени филийки.
Часът е девет – време за излизане
трамвай, автобуси, спирки . . .

И пак е вечер, котката досажда.
Съседът пак се кара със жена си.
Аз гледам снимки, ти подреждаш марки.
Часът е единайсет – да си лягаме!

…………………………………………..

Събудих се . . . почти преди разсъмване.
И много плаках, тихичко, до тебе.
А имам само седем часа преди тръгване
и много дни, преди пак да те прегърна.

И няма дом и телевизор няма.
И котка няма даже – да досажда.
Сама ще се събудя утре.
Закуска, работа . . ., а през нощта ще плача . . .

30. 03. 2005г.

Пустиня с многоточие

Опитвам се да продължа напред,
само да можех да забравя откъде съм тръгнала!
Опитвам се да сложа точка,
или поне удивителна и въпрос, но да е край.
И все се получава многоточие…
Ето пак. Защо ли?

Ще забравя ли, че навън има слънце,
ако си скрия главата дълбоко в пясъка?
Когато се разхождаш в пустиня, ти ли търсиш оазиса
или трябва да оставиш той да те намери?

Ако в съня се криеш от себе си,
къде ще се скриеш от кошмарите?
Някъде имало пееща вода,
в едно кладенче, скрито в пустиня….
Някой да е намирал пустиня с многоточие?

ПРОЛЕТ

Знаеш ли какво е пролеттта?
Клончето което се разлиства,
детска, мъничка ръка,
във която се топи снежинка!

Знаеш ли какво е пролеттта?
Вятърът в косите на момиче,
песента на буйстваща река,
хукнала надолу край върбите.

Знаеш ли какво е пролетта?
Подлудяващият аромат на младост,
който в нощите събужда страст
и по клоните потича сок и радост.

Пролетта е твоето лице,
винаги когато се усмихнеш.
Пролетта са двети ръце...
Прегърни ме, в мен листата искат...

Вече нямам право...

Вече нямам право на предчувствия,
дните ми за чакане изтекоха.
И подред задрасках всичко,
в списъка с несбъднати желания.

Вече нямам право да съм глупава,
безразсъдството е временно явление.
Лятото е безметежно влюбено,
помъдряват в есента дърветата.

Вече нямам право да те искам,
даже и да те сънувам само.
Ако смяташ да се появиш наистина
времето дойде – побързай малко!

Преди да заспя...

Страхувам се, че може да си сън!
Че когато отворя очи ще се разтопиш
в лъчите на същото утринно слънце,
което сега посрещам с усмивка,
защото ти идваш с него.

Страхувам се, че си истински!
Но никога мой.
Една звезда винаги ще се усмихва, защото знам, че те има.
Но един ден, сълзите ми по теб
ще нарисуват най-виолетовия тъжен залез.

Страхувам се, че може да си сбъднат сън!
Да се втурнеш в сърцето ми без разрешение
и да го вземеш цялото.
И тогава ще плача, когато ти си тъжен
и ще се смея, когато ти си щастлив.
И тогава ще бъда… опитомена,
и ще се моля единствено да ме искаш цял живот…

Знаеш ли кога човек се страхува?

Завиждам ти...

Завиждам ти – дори не съм те виждала,
но сякаш ти си влизала в душата ми,
откраднала си малко от мечтите ми,
една-две болки … да, и от морето пясък.

Но може би защото си приличаме,
не ти и аз, а всичките момичета,
които се заглеждат по луната
и търсят принцове, които да обичат.

А принцовете се превръщат в татковци
и пият вечер бира със салата,
преглеждат на децата си тетрадките
и са забравили отдавна за душата си.

А твоята боли, нали?
От сивото на делника и на небето,
от хорски тръни и самоизбирани бодли,
в които си се учила на мъдрост.

От камъните, дето си ги хвърляла по себе си,
и от вината,
че до един загърбваше съветите на всички,
които те обичаха.

Не те разбраха и не ти простиха,
а ти не искаше да те спасяват
насила да те връзват в друга истина.
Въжето всеки сам си го надява!

Та, казвах по-нагоре, че завиждам
задето си от мен по-смела,
и стиховете ти - по-истински,
задето може би си по-красива…

А да…и за децата…

кратко написани

...
Хищни пръсти облизват Луната
жълта, пълна и гола.
И изтънява до лъч в очакване
други пръсти да я съберат отново...

...
някой ден, ще се протегна към утрото
и ще открадна изгряващия портокал.
ще го обеля бавно в чинията си и ще закуся.
корите ще скрия в буркани за сладко.
после, ще си вържа две оранжеви плитки
и ще направя в оранжеви стъпки
mf целия бял тротоар - оттук, та чак до лилавия облак в дъното на залеза...

...
Животът ми е като тротоар,
на който плочките са преживели много бури,
тук там избиват мъх или трева,
но тях бетонът само ги прегръща.

Животът ми е тротоар,
безброй подметки правят отпечатък.
Понякога, но рядко, детска длан,
се сеща с тебешир да го нашари.

ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА БЕЗПОКОЙСТВОТО!!!


или посланието на Бога към живите същества във Вселената…

поне според “Пътеводител на галактическия стопаджия"

Осъзнавайки тежестта на поверената ми отговорност, на мен се падна нелеката, но благородна мисия, да се извиня на Вас, лично и персонално, за …БЕЗПОКОЙСТВОТО! Осъзнавам, че да живееш съвсем не е лесно, нито безопасно. Още по-трудно е да живееш интересно! Но се налага… понякога. Осъзнавам също, че Вие нито сте молили, нито настоявали да се раждате, още по-малко пък да се раждате разумни. Но и това се налага. Разберете … Вселената преди това беше като самотен зимен парк…ТЪЖНО…
Приемаме всякакви оплаквания, написани надлежно в три екземпляра и подадени в правилния отдел на Бюро “Жалби” във Вселенската администрация. Молим единствено да спазвате БЛАГОПРИЛИЧЕН тон.
Ако имате някакви специални желания и молби, за по-бързото им обработване и навременна реакция, моля, изпращайте ги по утвърдения вече ред – адресирани до Бога от личната ви религия в определения за целта Храм!
За съжаление няма как да ви се реваншираме, за споменатото вече БЕЗПОКОЙСТВО. И не разчитайте на повече извинения!

Радвайте се че сте живи…или не се радвайте….
РЕШЕНИЕТО СИ Е САМО ВАШЕ!!!

С чувство за изпълнен дълг :………...................................................................

/не се чете/ Служител в отдел “Извинявам се”
=============================
ПО ВЪПРОСА ЗА ОТКАЗА....
Такааааааа, получих нещицата и ги чета. И понеже после ще забравя, ще пиша в движение, точка по точка, докато чета.

1. Егоизъм или просто омраза към мъжкия пол.

Айде бе, това си звучи несериозно. Не че няма основания, ама чак пък… или поне така формулирано. Както и да е. Със сигурност не е това. Не мразя мъжкия пол, даже отдавна съм му простила диаметрално противоположното на женското мислене. Знам че е нормално и даже знам /вече/ че точно затова го харесвам – мъжкия пол де. Защото има предизвикателство.

2. Безпаричен вид.

В това има логика, колкото и грубо да звучи си е вярно. Макар че, тук жените пак се делят на типове. Има такива дето държат да си не просто платежоспособен, ами да си направо бетон и да искаш да харчиш за тях… и то много. Има и такива, които искат да си в стабилно финансово положение, защото дете се гледа с пари, спокойствишето на семейството се гради с пари. Е, спокойствието не винаги значи семейно щастие, но е по-добре да страдаш на топло, отколото да страдаш и да се чудиш какво да сготвиш на децата си…
НООООООООО, и тук не си. Истината че ти не изглеждаш като да си богат, даже никак не изглеждаш така. Може да си – може да не си, все тая, ти си знаеш. Въпросът е че не ме съблазни видът ти на богаташ за да изляза с теб и не видът ти на неплатежоспособен ме накара да ти кажа – Не.

3. Нейното сърце е заето.

Това е добро условие. Но и тук не си, не е заето…

4. Тя е опитна кокетка.

И това е вярно наблюдение има такива жени. Но не направих това с теб. Аз мога да флиртувам много и добре и накрая който и да е да си остане с пръст в устата. Но с теб не го направих. То изобщо ние имахме ли достатъчно време за флирт…..

5. Тя има проблеми от емоционален характер.

Еееееее, това вече клони към истината, в моя случай. С тази разлика, че аз не съм толкова тъпа, като този който е писал описанието на емоционалния проблем. И не виня мъжете за всичките си беди. Аз съм си заслужила това което ми се е случило, и освен че съм го заслужила, напълно съзнателно съм си го избрала. Аз исках да преживея това – независимо от развръзката. Не се оплаквам. Сега просто си избирам време за да се оправя.

6. Първата ви крачка е била погрешна

И в това има логика, но забрави обяснението отдолу – пълна тъпня е. в известен смисъл първата ти крачка беше грешна. Но и моята също. Ти прекалено избърза, аз прекалено късно разбрах че трябваше да ти ударя спирачката по-рано.

7. Неправилно избран момент.

Да, това го правят всички жени. Ако днес е решила че не й е ден за мъже – няма сила която да я съблазни, пък ако ще и да си нейния принц. Не се опитвай да го разбереш, някой неща трябва просто да се приемат. Относно нас – това до някъде може да покрие обяснението ми за вътрешния глас. Но само до някъде.

8. Преживява криза от предишна връзка.

Е да, така си е, на жените им трябва време. И на мен също. Аз моята я преживях. Но сгреших като си помислих, че като я изхвърля от себе си, това автоматично означава че съм излекувала всичко. Страхът не съм – а трябва! Заради 100 %, иначе няма смисъл. Рано е още за компромис!

9. Слабак.

Има го итози момент, но той определено не важи за теб. Ама никак даже не важи. По властен и уверен от тебе е трудно да срещне човек.

10. Просто не й харесвате.

Е да, това важи както за жените така и за мъжете. Като не ти харесва някой – не става. Но е важи за нашия случай. Аз те харесвам. Да изреждам ли защо???
Ако искаш мога.

Това е то, по-изчерпателна едва ли мога да бъда. Не че казах нещо ново, но дано ти помогне, поне сега го имаш написано.

...


Когато мълча, не искам да ме спасяват,
не искам да ме разсмиват,
да ми вадят думите с памук от душата
или с шиш нагрят до червено...

Щом съм стиснала зъби

значи пазя душата си,
дето пак е изляза до върха на езика...

Продумам ли...
ще изскочи навън,
ще се втурне с думите и ще се разпилее...

Когато мълча, имам само очи,
които търсят пристанище.
Понякога всички са вече заети....
затова - оставете ме да поплача.


Другарско…

Всеки път като ме погледнеш очите ти ставаха тъжни.
Иначе са топли и меки. И се стараят да гледат весело,
мъжки някак, остро и сърдито даже понякога…
Но не и когато ме погледнеш.
Каза ми че аз съм виновна, защото все тъжно съм гледала.
Може да си прав за отразяването.
Само дето, моите очи са сините
и по им отива да са огледала.

А пък ти, ти така и не ме каза, с кого се сражаваш предизвиквайки себе си?

"Моят начин да кажа Обичам те в Деня на влюбените"

Някой от най-големите недоразумения в любовта, пък и не само, идват от неумението ни да виждаме, да чуваме и усещаме човека до себе си. Една от най-големите заблуди, с които живеем, е че е достатъчно просто да обичаме някого наистина и той ще го разбере. Умението да показваш любовта си е като всяко друго умение – трябва да се научиш да го правиш. И не е достатъчно само да обичаш един човек наистина, трябва да разбереш и как той иска да бъде обичан. Само тогава можеш да направиш верните жестове, които той със сигурност ще види и разбере като твоето любовно послание за него.
И няма значение дали обясняваш любовта си в Деня на влюбените, в друг празничен ден, или просто си решил, че днес трябва да зарадваш любимия – без повод. Жестът трябва да носи радост и на теб и на него, само тогава има смисъл!
Затова подаръците, които аз обичам да правя по различни любовни поводи трудно могат да се изброят или сложат в категория. Случвало се е да подарявам нещо на пръв поглед тривиално – плюшена играчка или сърце, но с послание адресирано лично и със смисъл, който е ясен само на нас двамата. Ако обаче нищо на пазара не може да илюстрира смисъла, който аз искам да вложа в подаръка си – тогава си го правя сама.


!!!

Няма да напиша стихотворение за теб - рано е още за последната дума.
Няма да те оставя да изтечеш през очите ми като несбъднато щастие.
Няма да събера емоцията в няколко стиха и да те оставя за спомен.
Ще те викам на глас и ще влизам неканена в дните ти,
ще изгоня всички други сънища от нощта тии накрая ще стана целият ти свят.


Едно малко романтично писмо...







Розата на Принца


Отдавна вече спи Екзюпери.
Дали сънува принцове – не зная!?
Не спят обаче твоите очи,а трескаво се взират из безкрая.

Отдавна вече спи Екзюпери.
Една изгубена планета още чака,да се завърне влюбеният принци да прегърне свойта роза в мрака.

Отдавна вече спи Екзюпери…
Недей да плачеш, мъничка бодливке,нали ти даде принц, а и сърце,с което да прощаваш всичко.

Отдавна вече спи Екзюпери…
Една надежда в залеза догаря…По нишката на изгрева тръгнивъв светлината му се ражда вяра.


Така, хубаво го почнах със стихчето, но ми се вижда, че трябват и малко обяснения. Първо, това стихче си е изцяло и само за тебе, защото ти го вдъхнови. Е, може да си очаквала разни други излеания, но … Истината е, че ти много приличаш на Розата от “Малкия принц”, затова и стихчето е за нея. Едно такова опърничаво същество, дето е готова да те набоде за щяло и нещяло. Дето обича да капризничи и да създава впечатление за “Много Важна и Деликатна Натура Изискваща СПЕЦИАЛНИ Грижи”. И то си е така, само дето тези грижи не са точно такива, каквито си ги представят хората на пръв поглед. Защото не е важно колко паравана ще опъне някой до Розата и дали ще угажда на всички капризи на тялото. /Е, важно е, аристократичната й природа си иска и това/ По-важно е обаче, че Розата знае, колко много може да обича, но колко е трудно да си го признае. Затова – напред с бодлите, пък ако някой се сети – добре, ако не – ще чака.
Та така, ти си Розата. Не че съм успяла да го обясня хубаво всичко това в стихчето, но знам че си е за тебе.
И все пак, това е посветено на Рожденият ти ден /с главна буква е защото е кръгъл, крайъгълен – трийсти, хи-хи-хи, малиииии, и мен това ме чака!!!!!/. Затова ти пожелавам здраве, късмет и любов. Само толкова – колкото и да ги разтягам, по-важни няма да станат!



Моите Ангели

Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!
Просто не винаги имат криле,
и съвсем не е задължително да са в бяло.

Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!
Само дето, не винаги идват право от Рая
и понякога даже сами не разбират, че те спасяват.

Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!
Няколко, даже лично познавам
и сигурно още няколко,
зад прага на Утре-то мое, чакат.

10.05.2008

Влакът на моето днес е насочил окото на фара си в гарата на твоето утре.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Къщата на хълма

Къща, кацнала на хълма и забравила дъха на времето
Кани вятъра на гости и ни спира дружелюбно
Простряла е килима си на слънце -
горчива млада трева,
жилава коприва
и шепа глухарчета за цвят.
Усмихва се сдържано някак с прозорците
и махва с овехтелите си завеси.
В зимника изсушени риган, мащерка и кантарион
ухаят меко с вкус на мухъл.
Кладенецът си мълчи в ъгъла на двора.
Аз надничам в него,
той ми дава ехо
и наднича в мен,
сякаш аз играеш ти.
Сядам тихо при разцъфналата вишна
и пресмятам упорито
колко дни, години, векове са нужни,
за да се превърне всеки спомен хорски,
всяка болка и обида
в хълм зелен с коприва
и разцъфнала в очакване на лято вишна?

Поляна с глухарчета


Набрах ти букет от глухарчета,
жълти, колкото слънцето напролет,
като лимонада в стъклено шише,
като пуха на малко пиленце....


Ти ги сложи във ваза и каза,
че в стаята ти е изгряло слънце,
меко като сгушено малко пиленце,
топло, като спомен от детството...


... Когато жълтото на букета угаснеи вазата се умори да прегръща стеблата,подари глухарчетата на вятъра,а напролет той ще ми подари поляна.