Чашата ми за кафе се изтърка от миене,
а твоята ме гледа от рафта, още почти нова.
Чистотата на пода препъва погледа ми,
а килимът полудя от самота и вече сам напада котката.
На възглавницата ти й омръзна да приспива книгата ми,
а завивката ти трепери от студ непрегърната нощем.
Вечер чувам как рафтовете на гардероба стенат
от тежестта на празнотата помежду им…..
Върни се, липсваш на света ми!
02.11.2009 г.
сряда, 4 ноември 2009 г.
понеделник, 13 юли 2009 г.
Вяра за показ
Българинът от край време е обичал митовете за себе си - че сме най-умните, с най-красивите жени, с най-потентните мъже… И може, и наистина да е така. А може и да не е. Но всъщност, няма нищо лошо в хубавите митове, ако успееш да ги превърнеш в резултатен двигател на нещо положително. Например, ако от мита за гостоприемството, сътвориш успешна национална туристическа стратегия…. Или пък, от мита за традиционно уповаващия се на вярата българин, се роди …, ами да кажем нация. Да, защото нацията не са просто хора, които са имали късмета, добър или лош, да се родят под знамето на една държава, а хора които са свързани от убеждението, че любовта към земята и корените те прави съпричастен към настоящето на тази земя и отговорен към миналото и бъдещето й!!!
Ако се вярва на митове, ние, българите, сме нация, истинска. При това, за да бъдем такава основна заслуга има искрената ни религиозност, тоест Православната вяра, която ни е превела през тъмните 5 века робство…..
130 години по-късно, може би същата тази вяра роди новината, че православни свещеници ще анатемосат министъра на образованието, задето подготвя закон забраняващ носенето на религиозни символи в училище!
Ехей, какви свещеници си имаме … смели, безкомпромисни и самоотвержени до край, готови да защитят и най-дребната проява на дискриминирана вяра в лицето на малкия кръст на нечий ученически врат, заплашен от скриване под блузата!
Ами така де, вие да не си помислихте, че те умеят само да спорят за Синоди, легитимност на владици, имоти и свещоливници…, а да, и за политика /по едно или друго време в тия 130 години и това се е случвало/. Да не би случайно да си помислихте, че днешният свят успя и тях да изкуши със своята суета и заради, макар и евтина и кратка слава, те са готови да извадят на показ кирливите ризи на някой манастир и без свян да говорят пред камери и микрофони за дрога в светата обител, и с подробности да описват оргии…. Нееееееее, 130 години те бяха верен страж на вярата, затова днес всеки българин с кръст на врата си е наясно със символа, който той носи, и не го приема за украшение, а за демонстрация на вярата си. Затова днес всеки българин не си ляга без да каже молитва, а пред иконите в църквите реди винаги точната, за точния светец на който се моли. Затова днес българите масово отказват да купуват на децата си шоколадови великденски зайци и търпеливо им обясняват, че това няма нищо общо с Православната традиция…
Да, ако през тези 130 години свещениците си бяха вършили работа, всичко това щеше да е истина, или почти, но все пак повече отколкото в момента. Само дето, ние българите си обичаме митовете, но забравяме, че дори в най-голямата лъжа има по капка истина. Ако обаче не се грижиш за тази капка, тя ще изсъхне и тогава лъжата ти ще стане… ами просто тъжна и смешна претенция, която буди единствено съжаление.
И дали от мързел или защото просто сме безотговорни, оставяхме вярата си да изсъхне, при все, че никога не е била просто капка, и сега се втурнахме да спасяваме символите й. Пагубно е, че ученикът няма да може да демонстрира вярата си във времето което прекарва в училище…., но не е фатално, че не знае какво да прави, ако случайно се озове в църква. Не е страшно, че знаем повече коледни песни на английски отколкото на български, че се възхищаваме на негърските църковни хорове, а не знаем, че в нашите храмове също пят хористи, че не знаем молитвата "Отче наш", че не знаем как да се кръстим дори. Не, не е страшно, щом имаш кръст на показ, останалото е без значение.
Естествено, не обвинявам свещениците, поне не всички. Повечето, поне които аз познавам, си вършат работата, до колкото могат, отзивчиви са към всеки влязъл в храма с въпрос или молба. Само дето, докато онези другите се караха за имоти, власт и своите 5 минути светска слава, крехкото стъбълце на вярата ни повехна. Да, онова, дето оцеля през 5-те тъмни века, и после през 45 години систематичен атеизъм. За няма и 20 години свобода, стъбълцето залиня. Май повече от обида и омерзение, задето колкото по-големи свещи палим, толкова по-малко вярваме, колкото повече кръстове носим, толкова по-малко се сещаме защо Христос понесе онзи кръст…
Затова сега си имаме министър, който е на път да си заслужи едно от най-тежките църковни наказания - анатемата. И това задето се осмели да твърди, че сме светска държава и мисията на училището е да дава на всички равен достъп до образование и знания, като по време на този процес не поставя никой в ощетена или привилегирована позиция по отношение на религията. Никой обаче не се запита къде бяха до сега свещениците, и защо в тези 20 години свобода, не се постараха да организират да речем неделно училище за малките православни християнчета. Къде бяха, докато при децата стигаха различни прочити на Библията - евангелистки, протестантски и прочие и прочие течения и разклонения на християнството, но не и православна такава….. ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, тук не става дума за откровените секти, а само за разклонения на християнската вяра, които обаче са далеч от традициите на Православието. Явно всичко е наред, докато не се появи заплаха символът да бъде лишен от показ. Пък и истинската борба за вярата, често носи повече рани, отколкото успехи достойни за блясъкът на прожекторите. Виж, анатемосването си е атракция, така да се каже - символ, и прожекторът веднага се обръща!
Държа да подчертая също, че всичко казано до тук, в никакъв случай не е защита на въпросния закон. Защото не мога да повярвам, че един закон ще свърши работа, когато постановеното от него подлежи на твърде субективно тълкуване. Кой ще преценява нивото на показността на религиозния символ? Кой ще прецени коя ученическа вещ е религиозен символ и коя не? Изглежда лесно, но може да се окаже, че днес някой е изгонен от час заради "показен" кръст, а утре друг се разхожда с тениска с отявлено религиозно послание, но… никой от учителите не се е загледал в дрехата или просто не го е разчел. Пък и, доколко са компетентни учителите по въпроса за религиите и техните символи, имам предвид всички религии. Защото законът претендира да е носител на равноправност в училище по отношение на религията. Пък и работа ли е им е на учителите да са компетентни по История на религиите?
Тъжно е обаче, когато някой народи от митовете си направиха история, или поне приказка, която ни кара да въздишаме със завист. А ние, изсушихме вярата си до символ, който някой показно размаха в навечерието на Великден!
Изкуството и кризата
( или една ПОЧТИ истинска история)
Добре си е бил Човекът /тогава още е бил един и още е бил човек, та затова е с главна буква/ в Рая. Но Дяволът /той и сега си е един и все си е Дявол, та затова все си е с главна буква/ го изкушил и последвало Грехопадението /само първото е с главна буква, останалите са просто...поредица, за съжаление тъжна/. От тук, според Библията, започва "ходенето по мъките" на човешкият род - "...с труд да изкарва прехраната си, с мъка да ражда децата си ....." . Така че, ако вземем за отправна точка на благополучието Рая, от както сме го напуснали, та до сега, човешкият род все търпи някакви лишения. А това, обобщено по друг начин, си означава - че човечеството е в Криза /главните герои в разказите са с главна буква, та затова.../ от Грехопадението насам! Е да де, ама точно по времето на тази Криза, човекът си е създал своята цивилизация, а едно от най-красивите неща в нея е Изкуството /пак .... главен герой/, което е творил през цялото това време.
И ако този мащаб ви се вижда прекалено обобщен - да конкретизираме.
За праисторията конкретиката е невъзможна, но фактите са неоспорими. Дори когато хората тепърва са се изправяли на два крака, когато обикновената зима е била смъртоносно изпитание за живота им, дори тогава се е намирал някой, който да превърне въглените от живителния /буквално/ огън, в пастели ... и е украсявал стените на пещерата.
Ако направите преглед на човешката история, ще видите и други примери за това, че материалното благополучие, нито в личен, нито в държавен или даже световен мащаб, не е задължително условие за това да бъде творено изкуство, както и за това, то да бъде "потребявано". И ако праисторическият пример все пак изглежда недостоверен, то дори и най-бегъл поглед върху нашата си история показва, че във времена на още по-дълбоки от сегашните кризи, хората са творили неща, които днес наричаме класика /за справка - Ботев, Вапцаров, Дебелянов и прочие...... и това само в литературата, а останалото.....!/
И всъщност тук няма никаква тайна /поне не по-голяма от тази на Сътворението/. Няма как да има победител в противопоставянето на душата и тялото /ако приемем че изкуството е плод на нуждите и стремежите на нематериалната ни душа/, защото .... ами защото Човекът е сборът от двете. Ако Бог беше искал да сме само тяло, щеше да ни направи красиви статуи от божествена глина. Можеше да ни сложи и механизъм за движение, пък даже и да ни научи да говорим, но нямаше да ни даде способността сами да си пишем репликите. Ако пък беше искал да сме само Душа, щеше да си създаде не хора, а ефирни ангелчета, които не подлежат на съблазън и изкушения. Само че, след размаха, с който е сътворил Света, Господ е направил и "венецът"-човек, като не просто е изваял една глина, не просто ни е дал от своя дъх, но е положил в нас и разум, за да управляваме двойнствената си природа. Именно тази рецепта - Глина + Божествен дъх + Разум, ни е затворила портите на Рая /поне за сега/, и пак благодарение на нея, можем да си го върнем. Ако спрем да се питаме кое е по-важно - душата или тялото, и започнем да храним и двете правилно, тоест Разумно /май се оказва че и това е главен герой, ако не в този разказ, то поне в човешката история/ може да се върнем при хармонията.
И в този ред на мисли, е само оправдание или даже направо Глупост /дано се окаже че и това не е главен герой, а главната буква е просто за ефект!/, да си задаваме въпроса - Има ли място за изкуството по време криза? Човекът нито ще спре да твори, нито да търси изкуството край себе си, защото то е храната на душата му, защото то го прави подобен на Господ - творец, защото то му носи и красота и истина, които иначе се губят в делника....
И човек никога няма да спре да храни тялото си, защото без него ще загуби този свят, а само него си имаме като място, в което да се научим пак, как да се върнем в Рая.
И за да се върнем съвсем в конкретиката на делника и темата, трябва да отговорим и на още един въпрос - А днес, в Цивилизования свят, редно ли е съзнателно да се грижим за Изкуството, което значи и да отделяме пари за развиването му, даже и по време на криза?
ОТГОВОРЪТ: Творците няма да спрат да творят защото са бедни. Ние няма да спрем да сме живи, ако не сме нахранили душите си. Изборът - да дадеш или не, е личен и е въпрос на Разум. Колкото по-Разумни ставаме, толкова повече и този въпрос ще ни се вижда глупав!
За индулгенцията, PR-а и ... добрите дела
Пише го в библията - Бог е любов. Там пише също, че хората сме негови деца. Следователно, сме част от същата тази любов. Ама май, колкото повече ставаме, толкова концентрацията на любовта намалява… като солен разтвор, в който добавяш вода /както еспрериментирахме в часовете по химия в училище/.
И все пак, зрънцето на доброто си го има у всеки от нас. Колко ще порасне зависи от това, колко ще го храним и как ще се грижим за него. Най-успелите стават светци, останалите - се опитваме да балансираме между изкушението и добродетелта.
Човешко е да сбъркаш, но е човешко и да се прощава. Надали обаче има по-трудно от това да успееш да простиш на себе си. И ако съвестта ти отхвърли всички оправдания, ти остава само да трупаш "червени точки", които постепенно да изтласкат назад спомена за грешката /даже Христос е простил на разкаялите се грешници, няма как съвестта ти да е по-непреклонна от него/. Иначе казано - да си купиш индулгенция.
Според съвременното разбиране на римокатолическата църква, за получаването на индулгенция е необходимо пълно разкаяние за греховете, духовно усърдие и извършване на добри дела. Е, имало е и период, в който по-находчивите духовници, са предлагала чиста съвест и срещу пари - не изисква усилия, не оставя място за съмнение в преценката какво точно е добро дело и носи бърз резултат в постигането на вътрешен мир.
Дори индулгенцията да не е най-гениалното човешко откритие, то със сигурност се оказва най-практичното, защото векове наред не сме се отказали от привичката си да си купуваме добродетелност.
Нечия мръсна ръка изведнъж се изпречва на пътя на забързания ти делник и дрезгав глас се примолва за стотинки … "Ах, колко са досадни тези просяци! Пък и според мълвата, повече от тях съвсем не са бедни - просенето е просто професия, при това доходна…" И въпреки това, на десетия път бъркаме в джоба, за стотинките от рестото и ги пускаме в мърлявата кутия.
"Ти…., нали виждаш Господи, дадох си моята лепта. Не съм безразличен. Помниш и СМС-а в онази благотворителна кампания по Коледа. И сега ще пусна - Великден е! ….. Може да не съм светец, но съм добър човек!"
"Направи добро - пък го хвърли в морето" - казал е някой някога, мъдро и съвсем по християнки. После се появили икономистите, и обяснили на човека, че подобни жестове не носят печалба и са си чиста загуба на време, а времето е ….. пари! После се появили рекламните специалисти и обяснили на икономистите, да не прибързват със заключенията. Но ако така и така, въпросният човек-християнин, го е направил доброто, пък си е чиста глупост да го пази в тайна. "Защо да не разберат хората, че си добър човек, не е срамно да правиш добрини, напротив. Подобни постъпки трябва да се поощряват и насърчават, трябва повече хора да правят като теб. А няма нищо по-силно от личния пример. Затова с изтъкването на добрината, ще направиш и още една добрина - ще привлечеш последователи." - ей, така му говорили на човека, рекламните специалисти. /Пък нищо чудно, тъкмо на някой от тях да му е хрумнала песничката - "Ако до всяко добро същество, застане поне още едно…", в опит да онагледят теорията си…/
Е, разбира се, те обяснили също, че споменаването на доброто дело, ще доведе й до положителен финансов баланс, защото проучванията на човешката психология доказват, че добрите хора обичат да са обградени от други добри хора. А и тези, дето се колебаят дали са добри, пак обичат да общуват с положителни личности, защото това им носи увереност в собственото положително начало. Пък и добродетелността вдъхва доверие и е залог за почтеност! Именно затова, подчертаването на добрата постъпка, ще увеличи продажбите на продукта, който въпросният християнин предлага, а от там и банковата му сметка /както и тази на икономистите и рекламистите, но разбира се - съвсем заслужено!/.
Явно си ги бива рекламните специалисти в убеждаването, защото като почнали хората да си хвалят добрите дела, та не могли да се спрат. Пък после даже започнали да правят добрите дела, само и само, да има с какво да се похвалят.
Явно обаче, по някое време, някой се сетил, че самохвалството, даже и да не е смъртен грях, не е много удачна рекламна стратегия и измислил "благотворителното шоу". Там не се хвалиш, просто използваш таланта или авторитета си, за да привлечеш пари за някоя добра кауза. Правиш го, защото си добър човек, загрижен и със сърце преливащо от любов към хората. Затова винаги си склонен да вложиш време и енергия, да призоваваш от екрана /примерно 2 пъти седмично в рамките на 3 месеца/ всички хора, да станат добри и състрадателни, като теб! И разбира се да пускат СМС-и, защото това ще спаси живот, например. /Благодарим ви за вниманието, уважаеми зрители, очаквайте ни отново в понеделник. Ние сме красиви и талантливи и ще ви забавляваме напълно безплатно. Купете си няколко дни в РАЯ срещу СМС на стойност 2 лева без ДДС! После може с чиста съвест да изневерите на любимия си човек, да премажете някое невнимателно пресичащо шосето куче или даже пенсионер, който се е осмелил да се изпречи пред 300-тата коня на новата ви кола. Но за последното ще ви трябват поне 3 изкупителни СМС-а./
"Видя ли това Господи, нищо не поисках от продуцентите, задето използваха славата ми, за да събират пари за нещастните деца. Нищо не спечелих…. Но пък, ако народът се е трогнал от дълбочината на душата ми, нямам нищо против да го изрази с … например пълна зала на следващият ми концерт. Е, не съм светец, но съм добър човек. Нали?"
………………………
Владко си нямаше дом, имаше само "Социално заведение за деца лишени от родителски грижи". Нямаше си и семейство, имаше си само родители, които не го искаха, и възпитатели с работно време от 8 до 17 часа. Абсолютно случайно един ден попадна в дома на Лили, синът й се беше запознал със Владко покрай работата си, разбра че е в този град, далеч от "Социалното си заведение" и не искаше да го остави да спи на улицата тази нощ. Затова го заведе при майка си. после Владко взе да идва у тях на всеки празник, не защото искаше нещо, просто това беше единственият му истински дом, макар и само по празници. И все пак по-истински от всичко в живота му досега. Не се сърдеше, че Лили не може да му е майка, не искаше да му купува подаръци … искаше само да я има, да я чува по телефона и да я вижда по празници. И да продължи да я е грижа за него. Някой вече знаеше, че Владко е там някъде и мислеше за него….
Лили си имаше син, имаше и много деца, за които да се грижи всеки ден. Обичаше си работата… по-скоро обичаше децата и беше щастлива, че животът и предостави шанса да работи за най-голямата си любов - децата. Владко се появи в живота й късно, бурно и драматично. Без предупреждение, една вечер просто го завари в къщата си. От опит знаеше пътя в такива случаи - имаше социални органи към които да се обърнеш. Тя позвъни, а от там й казаха какво да направи и къде да изпрати Владко. Предупредиха я също да внимава с ценните неща в дома си! Появата на това дете я обърка. Обичаше децата искаше да дари с любов всяко от тях на света. Но беше зрял и разумен човек, знаеше че не може. Знаеше че не бива да дава на Владко излишни заблуди, че може да му е майка. Знаеше, че щастливият край на подобни истории се случва само във филмите, а в живота, може би щеше да си докара само поредното разочарование от човешката природа. Децата от подобни заведения се научават как да просят състрадание и да си тръгват задигайки нещо ценно от дома ти…
Двамата обаче се сприятелиха.
Историята е истинска, известна само на приятели, с които беше споделена, предимно заради тревогите и колебанията в душата на Лили. В нея няма поука, има само пример за милосърдие. Онова, което се ражда от зрънцето божествена любов в душата на човека и се храни с любовта, която човек сам ражда. Същото онова, от което започват добрите дела и с което свършват.
Ако се вярва на митове, ние, българите, сме нация, истинска. При това, за да бъдем такава основна заслуга има искрената ни религиозност, тоест Православната вяра, която ни е превела през тъмните 5 века робство…..
130 години по-късно, може би същата тази вяра роди новината, че православни свещеници ще анатемосат министъра на образованието, задето подготвя закон забраняващ носенето на религиозни символи в училище!
Ехей, какви свещеници си имаме … смели, безкомпромисни и самоотвержени до край, готови да защитят и най-дребната проява на дискриминирана вяра в лицето на малкия кръст на нечий ученически врат, заплашен от скриване под блузата!
Ами така де, вие да не си помислихте, че те умеят само да спорят за Синоди, легитимност на владици, имоти и свещоливници…, а да, и за политика /по едно или друго време в тия 130 години и това се е случвало/. Да не би случайно да си помислихте, че днешният свят успя и тях да изкуши със своята суета и заради, макар и евтина и кратка слава, те са готови да извадят на показ кирливите ризи на някой манастир и без свян да говорят пред камери и микрофони за дрога в светата обител, и с подробности да описват оргии…. Нееееееее, 130 години те бяха верен страж на вярата, затова днес всеки българин с кръст на врата си е наясно със символа, който той носи, и не го приема за украшение, а за демонстрация на вярата си. Затова днес всеки българин не си ляга без да каже молитва, а пред иконите в църквите реди винаги точната, за точния светец на който се моли. Затова днес българите масово отказват да купуват на децата си шоколадови великденски зайци и търпеливо им обясняват, че това няма нищо общо с Православната традиция…
Да, ако през тези 130 години свещениците си бяха вършили работа, всичко това щеше да е истина, или почти, но все пак повече отколкото в момента. Само дето, ние българите си обичаме митовете, но забравяме, че дори в най-голямата лъжа има по капка истина. Ако обаче не се грижиш за тази капка, тя ще изсъхне и тогава лъжата ти ще стане… ами просто тъжна и смешна претенция, която буди единствено съжаление.
И дали от мързел или защото просто сме безотговорни, оставяхме вярата си да изсъхне, при все, че никога не е била просто капка, и сега се втурнахме да спасяваме символите й. Пагубно е, че ученикът няма да може да демонстрира вярата си във времето което прекарва в училище…., но не е фатално, че не знае какво да прави, ако случайно се озове в църква. Не е страшно, че знаем повече коледни песни на английски отколкото на български, че се възхищаваме на негърските църковни хорове, а не знаем, че в нашите храмове също пят хористи, че не знаем молитвата "Отче наш", че не знаем как да се кръстим дори. Не, не е страшно, щом имаш кръст на показ, останалото е без значение.
Естествено, не обвинявам свещениците, поне не всички. Повечето, поне които аз познавам, си вършат работата, до колкото могат, отзивчиви са към всеки влязъл в храма с въпрос или молба. Само дето, докато онези другите се караха за имоти, власт и своите 5 минути светска слава, крехкото стъбълце на вярата ни повехна. Да, онова, дето оцеля през 5-те тъмни века, и после през 45 години систематичен атеизъм. За няма и 20 години свобода, стъбълцето залиня. Май повече от обида и омерзение, задето колкото по-големи свещи палим, толкова по-малко вярваме, колкото повече кръстове носим, толкова по-малко се сещаме защо Христос понесе онзи кръст…
Затова сега си имаме министър, който е на път да си заслужи едно от най-тежките църковни наказания - анатемата. И това задето се осмели да твърди, че сме светска държава и мисията на училището е да дава на всички равен достъп до образование и знания, като по време на този процес не поставя никой в ощетена или привилегирована позиция по отношение на религията. Никой обаче не се запита къде бяха до сега свещениците, и защо в тези 20 години свобода, не се постараха да организират да речем неделно училище за малките православни християнчета. Къде бяха, докато при децата стигаха различни прочити на Библията - евангелистки, протестантски и прочие и прочие течения и разклонения на християнството, но не и православна такава….. ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, тук не става дума за откровените секти, а само за разклонения на християнската вяра, които обаче са далеч от традициите на Православието. Явно всичко е наред, докато не се появи заплаха символът да бъде лишен от показ. Пък и истинската борба за вярата, често носи повече рани, отколкото успехи достойни за блясъкът на прожекторите. Виж, анатемосването си е атракция, така да се каже - символ, и прожекторът веднага се обръща!
Държа да подчертая също, че всичко казано до тук, в никакъв случай не е защита на въпросния закон. Защото не мога да повярвам, че един закон ще свърши работа, когато постановеното от него подлежи на твърде субективно тълкуване. Кой ще преценява нивото на показността на религиозния символ? Кой ще прецени коя ученическа вещ е религиозен символ и коя не? Изглежда лесно, но може да се окаже, че днес някой е изгонен от час заради "показен" кръст, а утре друг се разхожда с тениска с отявлено религиозно послание, но… никой от учителите не се е загледал в дрехата или просто не го е разчел. Пък и, доколко са компетентни учителите по въпроса за религиите и техните символи, имам предвид всички религии. Защото законът претендира да е носител на равноправност в училище по отношение на религията. Пък и работа ли е им е на учителите да са компетентни по История на религиите?
Тъжно е обаче, когато някой народи от митовете си направиха история, или поне приказка, която ни кара да въздишаме със завист. А ние, изсушихме вярата си до символ, който някой показно размаха в навечерието на Великден!
Изкуството и кризата
( или една ПОЧТИ истинска история)
Добре си е бил Човекът /тогава още е бил един и още е бил човек, та затова е с главна буква/ в Рая. Но Дяволът /той и сега си е един и все си е Дявол, та затова все си е с главна буква/ го изкушил и последвало Грехопадението /само първото е с главна буква, останалите са просто...поредица, за съжаление тъжна/. От тук, според Библията, започва "ходенето по мъките" на човешкият род - "...с труд да изкарва прехраната си, с мъка да ражда децата си ....." . Така че, ако вземем за отправна точка на благополучието Рая, от както сме го напуснали, та до сега, човешкият род все търпи някакви лишения. А това, обобщено по друг начин, си означава - че човечеството е в Криза /главните герои в разказите са с главна буква, та затова.../ от Грехопадението насам! Е да де, ама точно по времето на тази Криза, човекът си е създал своята цивилизация, а едно от най-красивите неща в нея е Изкуството /пак .... главен герой/, което е творил през цялото това време.
И ако този мащаб ви се вижда прекалено обобщен - да конкретизираме.
За праисторията конкретиката е невъзможна, но фактите са неоспорими. Дори когато хората тепърва са се изправяли на два крака, когато обикновената зима е била смъртоносно изпитание за живота им, дори тогава се е намирал някой, който да превърне въглените от живителния /буквално/ огън, в пастели ... и е украсявал стените на пещерата.
Ако направите преглед на човешката история, ще видите и други примери за това, че материалното благополучие, нито в личен, нито в държавен или даже световен мащаб, не е задължително условие за това да бъде творено изкуство, както и за това, то да бъде "потребявано". И ако праисторическият пример все пак изглежда недостоверен, то дори и най-бегъл поглед върху нашата си история показва, че във времена на още по-дълбоки от сегашните кризи, хората са творили неща, които днес наричаме класика /за справка - Ботев, Вапцаров, Дебелянов и прочие...... и това само в литературата, а останалото.....!/
И всъщност тук няма никаква тайна /поне не по-голяма от тази на Сътворението/. Няма как да има победител в противопоставянето на душата и тялото /ако приемем че изкуството е плод на нуждите и стремежите на нематериалната ни душа/, защото .... ами защото Човекът е сборът от двете. Ако Бог беше искал да сме само тяло, щеше да ни направи красиви статуи от божествена глина. Можеше да ни сложи и механизъм за движение, пък даже и да ни научи да говорим, но нямаше да ни даде способността сами да си пишем репликите. Ако пък беше искал да сме само Душа, щеше да си създаде не хора, а ефирни ангелчета, които не подлежат на съблазън и изкушения. Само че, след размаха, с който е сътворил Света, Господ е направил и "венецът"-човек, като не просто е изваял една глина, не просто ни е дал от своя дъх, но е положил в нас и разум, за да управляваме двойнствената си природа. Именно тази рецепта - Глина + Божествен дъх + Разум, ни е затворила портите на Рая /поне за сега/, и пак благодарение на нея, можем да си го върнем. Ако спрем да се питаме кое е по-важно - душата или тялото, и започнем да храним и двете правилно, тоест Разумно /май се оказва че и това е главен герой, ако не в този разказ, то поне в човешката история/ може да се върнем при хармонията.
И в този ред на мисли, е само оправдание или даже направо Глупост /дано се окаже че и това не е главен герой, а главната буква е просто за ефект!/, да си задаваме въпроса - Има ли място за изкуството по време криза? Човекът нито ще спре да твори, нито да търси изкуството край себе си, защото то е храната на душата му, защото то го прави подобен на Господ - творец, защото то му носи и красота и истина, които иначе се губят в делника....
И човек никога няма да спре да храни тялото си, защото без него ще загуби този свят, а само него си имаме като място, в което да се научим пак, как да се върнем в Рая.
И за да се върнем съвсем в конкретиката на делника и темата, трябва да отговорим и на още един въпрос - А днес, в Цивилизования свят, редно ли е съзнателно да се грижим за Изкуството, което значи и да отделяме пари за развиването му, даже и по време на криза?
ОТГОВОРЪТ: Творците няма да спрат да творят защото са бедни. Ние няма да спрем да сме живи, ако не сме нахранили душите си. Изборът - да дадеш или не, е личен и е въпрос на Разум. Колкото по-Разумни ставаме, толкова повече и този въпрос ще ни се вижда глупав!
За индулгенцията, PR-а и ... добрите дела
Пише го в библията - Бог е любов. Там пише също, че хората сме негови деца. Следователно, сме част от същата тази любов. Ама май, колкото повече ставаме, толкова концентрацията на любовта намалява… като солен разтвор, в който добавяш вода /както еспрериментирахме в часовете по химия в училище/.
И все пак, зрънцето на доброто си го има у всеки от нас. Колко ще порасне зависи от това, колко ще го храним и как ще се грижим за него. Най-успелите стават светци, останалите - се опитваме да балансираме между изкушението и добродетелта.
Човешко е да сбъркаш, но е човешко и да се прощава. Надали обаче има по-трудно от това да успееш да простиш на себе си. И ако съвестта ти отхвърли всички оправдания, ти остава само да трупаш "червени точки", които постепенно да изтласкат назад спомена за грешката /даже Христос е простил на разкаялите се грешници, няма как съвестта ти да е по-непреклонна от него/. Иначе казано - да си купиш индулгенция.
Според съвременното разбиране на римокатолическата църква, за получаването на индулгенция е необходимо пълно разкаяние за греховете, духовно усърдие и извършване на добри дела. Е, имало е и период, в който по-находчивите духовници, са предлагала чиста съвест и срещу пари - не изисква усилия, не оставя място за съмнение в преценката какво точно е добро дело и носи бърз резултат в постигането на вътрешен мир.
Дори индулгенцията да не е най-гениалното човешко откритие, то със сигурност се оказва най-практичното, защото векове наред не сме се отказали от привичката си да си купуваме добродетелност.
Нечия мръсна ръка изведнъж се изпречва на пътя на забързания ти делник и дрезгав глас се примолва за стотинки … "Ах, колко са досадни тези просяци! Пък и според мълвата, повече от тях съвсем не са бедни - просенето е просто професия, при това доходна…" И въпреки това, на десетия път бъркаме в джоба, за стотинките от рестото и ги пускаме в мърлявата кутия.
"Ти…., нали виждаш Господи, дадох си моята лепта. Не съм безразличен. Помниш и СМС-а в онази благотворителна кампания по Коледа. И сега ще пусна - Великден е! ….. Може да не съм светец, но съм добър човек!"
"Направи добро - пък го хвърли в морето" - казал е някой някога, мъдро и съвсем по християнки. После се появили икономистите, и обяснили на човека, че подобни жестове не носят печалба и са си чиста загуба на време, а времето е ….. пари! После се появили рекламните специалисти и обяснили на икономистите, да не прибързват със заключенията. Но ако така и така, въпросният човек-християнин, го е направил доброто, пък си е чиста глупост да го пази в тайна. "Защо да не разберат хората, че си добър човек, не е срамно да правиш добрини, напротив. Подобни постъпки трябва да се поощряват и насърчават, трябва повече хора да правят като теб. А няма нищо по-силно от личния пример. Затова с изтъкването на добрината, ще направиш и още една добрина - ще привлечеш последователи." - ей, така му говорили на човека, рекламните специалисти. /Пък нищо чудно, тъкмо на някой от тях да му е хрумнала песничката - "Ако до всяко добро същество, застане поне още едно…", в опит да онагледят теорията си…/
Е, разбира се, те обяснили също, че споменаването на доброто дело, ще доведе й до положителен финансов баланс, защото проучванията на човешката психология доказват, че добрите хора обичат да са обградени от други добри хора. А и тези, дето се колебаят дали са добри, пак обичат да общуват с положителни личности, защото това им носи увереност в собственото положително начало. Пък и добродетелността вдъхва доверие и е залог за почтеност! Именно затова, подчертаването на добрата постъпка, ще увеличи продажбите на продукта, който въпросният християнин предлага, а от там и банковата му сметка /както и тази на икономистите и рекламистите, но разбира се - съвсем заслужено!/.
Явно си ги бива рекламните специалисти в убеждаването, защото като почнали хората да си хвалят добрите дела, та не могли да се спрат. Пък после даже започнали да правят добрите дела, само и само, да има с какво да се похвалят.
Явно обаче, по някое време, някой се сетил, че самохвалството, даже и да не е смъртен грях, не е много удачна рекламна стратегия и измислил "благотворителното шоу". Там не се хвалиш, просто използваш таланта или авторитета си, за да привлечеш пари за някоя добра кауза. Правиш го, защото си добър човек, загрижен и със сърце преливащо от любов към хората. Затова винаги си склонен да вложиш време и енергия, да призоваваш от екрана /примерно 2 пъти седмично в рамките на 3 месеца/ всички хора, да станат добри и състрадателни, като теб! И разбира се да пускат СМС-и, защото това ще спаси живот, например. /Благодарим ви за вниманието, уважаеми зрители, очаквайте ни отново в понеделник. Ние сме красиви и талантливи и ще ви забавляваме напълно безплатно. Купете си няколко дни в РАЯ срещу СМС на стойност 2 лева без ДДС! После може с чиста съвест да изневерите на любимия си човек, да премажете някое невнимателно пресичащо шосето куче или даже пенсионер, който се е осмелил да се изпречи пред 300-тата коня на новата ви кола. Но за последното ще ви трябват поне 3 изкупителни СМС-а./
"Видя ли това Господи, нищо не поисках от продуцентите, задето използваха славата ми, за да събират пари за нещастните деца. Нищо не спечелих…. Но пък, ако народът се е трогнал от дълбочината на душата ми, нямам нищо против да го изрази с … например пълна зала на следващият ми концерт. Е, не съм светец, но съм добър човек. Нали?"
………………………
Владко си нямаше дом, имаше само "Социално заведение за деца лишени от родителски грижи". Нямаше си и семейство, имаше си само родители, които не го искаха, и възпитатели с работно време от 8 до 17 часа. Абсолютно случайно един ден попадна в дома на Лили, синът й се беше запознал със Владко покрай работата си, разбра че е в този град, далеч от "Социалното си заведение" и не искаше да го остави да спи на улицата тази нощ. Затова го заведе при майка си. после Владко взе да идва у тях на всеки празник, не защото искаше нещо, просто това беше единственият му истински дом, макар и само по празници. И все пак по-истински от всичко в живота му досега. Не се сърдеше, че Лили не може да му е майка, не искаше да му купува подаръци … искаше само да я има, да я чува по телефона и да я вижда по празници. И да продължи да я е грижа за него. Някой вече знаеше, че Владко е там някъде и мислеше за него….
Лили си имаше син, имаше и много деца, за които да се грижи всеки ден. Обичаше си работата… по-скоро обичаше децата и беше щастлива, че животът и предостави шанса да работи за най-голямата си любов - децата. Владко се появи в живота й късно, бурно и драматично. Без предупреждение, една вечер просто го завари в къщата си. От опит знаеше пътя в такива случаи - имаше социални органи към които да се обърнеш. Тя позвъни, а от там й казаха какво да направи и къде да изпрати Владко. Предупредиха я също да внимава с ценните неща в дома си! Появата на това дете я обърка. Обичаше децата искаше да дари с любов всяко от тях на света. Но беше зрял и разумен човек, знаеше че не може. Знаеше че не бива да дава на Владко излишни заблуди, че може да му е майка. Знаеше, че щастливият край на подобни истории се случва само във филмите, а в живота, може би щеше да си докара само поредното разочарование от човешката природа. Децата от подобни заведения се научават как да просят състрадание и да си тръгват задигайки нещо ценно от дома ти…
Двамата обаче се сприятелиха.
Историята е истинска, известна само на приятели, с които беше споделена, предимно заради тревогите и колебанията в душата на Лили. В нея няма поука, има само пример за милосърдие. Онова, което се ражда от зрънцето божествена любов в душата на човека и се храни с любовта, която човек сам ражда. Същото онова, от което започват добрите дела и с което свършват.
понеделник, 25 май 2009 г.
Очите ти
Очите ти,
два пламъка,
които лятото си забрави на тръгване.
Зърна от кафето ми сутрин,
винаги прясно смляно
и разделено с приятели.
Два въглена от снощния огън,
които ще запазя
за тазгодишния ми снежен човек....
Очите ти,
мога да ги сравнявам до безкрай
със света около себе си!
С какво обаче да заместя
погледът, отправен в мен?
25.08.2008 г.
два пламъка,
които лятото си забрави на тръгване.
Зърна от кафето ми сутрин,
винаги прясно смляно
и разделено с приятели.
Два въглена от снощния огън,
които ще запазя
за тазгодишния ми снежен човек....
Очите ти,
мога да ги сравнявам до безкрай
със света около себе си!
С какво обаче да заместя
погледът, отправен в мен?
25.08.2008 г.
Спирала
Първо остаряваме бавно,
в кръг,
който после се завърта в спирала,
устремена нагоре,
към покоя на точката.
в кръг,
който после се завърта в спирала,
устремена нагоре,
към покоя на точката.
скитница
Ще скитам цял ден в този град,
ще храня котките на всяка улица…
Ех, да имаше площад,
поне с два гладни гълъба.
Ще залепя на всеки стълб
по няколко листа – от кестени
и може, ако ги полее дъжд,
да пуснат корени и цветове…
ще храня котките на всяка улица…
Ех, да имаше площад,
поне с два гладни гълъба.
Ще залепя на всеки стълб
по няколко листа – от кестени
и може, ако ги полее дъжд,
да пуснат корени и цветове…
истини и сенки
Цветовете на маскарада скриват сянката на истината.
Слънцето я стопява до точка под подметките на тротоара.
Нощта ... я изличава напълно...
Истината е проста и сива.
Колко ли ще е тъжен светът, ако хората изгубят сенките си?
Слънцето я стопява до точка под подметките на тротоара.
Нощта ... я изличава напълно...
Истината е проста и сива.
Колко ли ще е тъжен светът, ако хората изгубят сенките си?
Знаеш ли?
Колко точно е – вечно, знаеш ли?
Знаеш ли, колко точно е – много?
Знаеш ли, точно, колко боли,
когато оставяш любовта да си иде?
И какво е любов, точно, знаеш ли?
И приблизително точно може!
Знаеш ли как се дави слънце в сълзи?
И как се спасява после, знаеш ли?
Знаеш ли, как се изтрива живот?
И как се започва после – на чисто?
Знаеш ли, как да забравя за теб?
Ако знаеш, те моля – кажи ми!
Разбесня се душата ми...
Разбесня се душата ми
все се скита по нощите,
търси извор да се изкъпе,
яма да зарови страха си
или кръчма, в която да се напие с Господ.
Всяка нощ се разделяме -
тя тръгва да скита,
аз оставам да чакам
на топло в тъмното.
Сутрин си идва,
още по-луда,
още по-зла и уморена от тичане.
И все се оплаква,
че няма Господ,
по кръчмите само нормални пияници,
че камъните, дето ти боцкат в обувката,
не са метафори, а просто камъни.
Денем се цупи, че светската врява
само й пречи да си почине,
че я болят всичките стави,
а колената и са протрити ….
Само понякога, като се умълчи,
чувам, че тихо плаче и моли Господ
от кръста й собствен да я свали.
Друга нямам да я заместя.
все се скита по нощите,
търси извор да се изкъпе,
яма да зарови страха си
или кръчма, в която да се напие с Господ.
Всяка нощ се разделяме -
тя тръгва да скита,
аз оставам да чакам
на топло в тъмното.
Сутрин си идва,
още по-луда,
още по-зла и уморена от тичане.
И все се оплаква,
че няма Господ,
по кръчмите само нормални пияници,
че камъните, дето ти боцкат в обувката,
не са метафори, а просто камъни.
Денем се цупи, че светската врява
само й пречи да си почине,
че я болят всичките стави,
а колената и са протрити ….
Само понякога, като се умълчи,
чувам, че тихо плаче и моли Господ
от кръста й собствен да я свали.
Друга нямам да я заместя.
ДНЕВНИК ОТ РИМУВАНИ СПОМЕНИ
ВРЕМЕ
Какво е пясъкът – черупки мидени,
но стрило ги и времето на прах.
И с тях ни отброява то годините
и спомените ни улавя в тях.
Животът ни какво е – празни мигове,
отломки празни са от празни часове,
а часовете – пясък от годините,
годините пък – прах от вечността.
1994г.
* * *
През пръстите ми времето минава.
А вятърът-живот го разпилява безцелно.
Като дете играещо на пясъчник
Прашинките си мигове поливам с вода-сълзи.
Опитвам се да ги споя и задържа до мен.
Но може би обърках нещо?
Прашинките превърнаха се в кал,
А вятърът я блъсна във лицето ми.
****
Исках да ти кажа толкова много хубави неща.
Докато те нямаше ги разказвах на слънцето
и се смеехме заедно.
Но дали, защото навън е вече тъмно
или, защото аз съм тъжна, сега мълча.
А исках да ти кажа толкова хубави неща,
но видях една звезда да плаче….
СРЕЩА
“Край реката редят се тополите..”
Сама вървя край тополите, но го няма снега.
Есен е. И листата отронени падат.
Сама съм аз, сам е отсреща брегът.
Няма те, няма те, теб те няма.
Ето стигнах до моста, но не смея сама
да пристъпя напред в тишината.
Аз все още чакам, чака отсреща брегът.
Но те няма, няма те, теб те няма.
Тръгвам си аз – отново сама –
край тополи почти оголели.
Есен е. в мен се ронят листа,
В мен се ронят сълзи натежели.
Още сам е и чака отсрещният бряг.
Аз не чакам, знам – няма да дойдеш.
Тръгвам и дори не поглеждам назад,
само чувам, че плаче реката.
9.6.1994
ОЧАКВАНЕ
Аз чаках, толкова дълго чаках слънцето,
че очите ми ослепяха от взиране!
Аз чаках, толкова дълго чаках топлината му,
че ръцете ми премръзнаха в студа!
Аз чаках, толкова дълго чаках птиците,
че изгубих крилете си в ходене!
Аз чаках, толкова дълго чаках песните им,
че удавих гласа си в мълчание!
И чаках, толкова дълго чаках любовта,
че изгубих себе си в чакане.
03.04.1996г.
СБОГУВАНЕ
Тъжен гларус лети над морето –
синя бездна от смях и лъчи.
Плаче гларусът, плаче небето,
сълзи има и в мойте очи.
Тръгна лятото и ми махна за сбогом
със крилата на птичи ята.
Плажът тръпне студен и самотен,
а морето е само сълза.
* * *
Нощ! Пак изгрява звезда над заспалия град.
Нощ! В мен умира мечта закопняла за смях.
Нощ! И луната ме гледа със студени очи.
Нощ! Аз отново я питам – тя отново мълчи…
ЛУНЕН ЗАЛЕЗ
Над морето залязва луната,
бледосиня се скрива във черното.
И тогава, там, неизбежно,
брегът се прелива във бездната.
И върти се Светът – безутешен –
но може би спира за мъничко,
и се чуди, къде ли са свещите,
да запали и свети по пътя си!
А Вселената, с майчински ужас,
се е взряла в петното от сенките.
Полудяла се дави във мъката,
че пак губи нещо от себе си.
Само чайките знаят пътя си
и смутено отдъхват във сенките.
После смело се втурват в пространството
само с вятъра под крилете си.
20.08.1998г.
МАЛКА ПЕСНИЧКА
За ръце вървим хванати
и отново внезапно увлечени
от една измама - смешно стара,
от истини разсъблечена.
Но сърцата ни пеят весели,
заглушили гласът на алармите,
дето стреснато бият в главите ни
и предричат безброй опасности.
Уж по пътя вървим вчерашен,
но го виждаме странен и нов.
И сме двама, и търсим надеждата
дето ти обеща ни, любов!
До кога ще вървим, не зная,
все двамата в този път.
И ако има надежда в края,
дали сърцата ще разберат?
20.08.1998г.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Почернелите слънчогледи се молят за дъжд.
Но не гледат небето, от него нищо не искат,
Най-вече слънцето!
Почернелите слънчогледи са свели главите си.
Те гледат надолу, взрени са някъде.
Гледат към себе си!
Почернелите слънчогледи гледат земята.
Корени впиват, с корени търсят и викат –
Чакат дъжда!
Почернелите слънчогледи,
те дали ще намерят дъжда.
Всъщност, няма значение….
Есен е.
20.08.1998г.
МАСКАРАД
С вик от мен побягна тишината
и се спусна тръпнеща към локвите,
да удави в мъртвия им блясък
лудостта на хиляди пророчества.
А вселената, като на кино,
се въртеше в траурна процесия,
и погребваше в небесно синьо
цветовете на дърветата.
Защитени в своето неверие,
птиците се дръпнаха към мрака.
И заспиваха уверени,
че на прага утрото ги чака!
21.08.1998г.
ПЯСЪЧНИ ЧАСОВНИЦИ
Ще умирам сама в пепелищата
на безбройните свои надежди.
Самота ще припламва в огнището,
ще се лутам из нейните бездни.
Ще изтича безжалостно пясъкът,
миг след миг ще се трупат годините.
И ще става от ясно по-ясно,
че стъклата отделят душите ни.
21.08.1998г.
* * *
Не ме оставяй да си тръгна
преди да са изсъхнали очите ми!
Защото няма кой да ги избърше.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да е зараснало сърцето ми!
Защото няма кой след теб да го запълни.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да съм се стоплила достатъчно!
Студено е да бъдеш сам в онази къща.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да си разбрал, че всъщност,
че всъщност, любовта ми е пак същата.
06.05.1998г.
ЗИМА
Бяла пяна се спуска по хребета
На вълната целуваща пясъка
И се дръпва навътре смутена,
Че студена е вече ласката.
Само гларуси ходят по пясъка,
Търсят нещо отдавна заровено.
Уловен в самотата си вятърът,
Лудо блъска прозорци затворени.
Тръпки ледени са сковали кея.
Боязливо наднича слънцето.
И се къпе в морето, зеленото,
Само зимата с бели къдрици.
28.09.1998г.
ЗИМА
Студът се сгуши в празните гнезда,
от там отдавна той изгони птиците.
Снегът затрупа есента
и уморено натежа по жиците.
На ледения вятър от дъха
пчелата мъртва странно потрепери.
В кошмара на отровната си плът
сълза за нея паякът намери.
Самотен вълк погледна право в слънцето
и го помоли да изчисти бялото.
Но то, смутено от студения си ужас
се скри на облаците в одеалото.
23.10.1998г.
* * *
Ще събирам сълзите си в споменник,
от черупки и есенни кестени.
Ще изпращам писмата си с вятъра,
без да искам да стигат до тебе.
Ще пресявам със ситото болката
и ще слагам от нея във хляба си.
Самота ще наливам в чашите,
без да търся на дъното края й.
До безкрайност ще страдам по тебе,
но без вик ще вървя по жаравата.
Аз сама я разпалих във себе си
и сама ще се грижа за раните.
26.09.1998г.
* * *
В полунощното си бдение унесени,
кестените тази нощ мълчаха.
А по тротоара ние, весели,
със стъпките си пишехме соната.
И със жестокост, на каквато
само влюбените са способни,
със своя смях – река от злато,
взривявали сме сънища самотни.
Все още в полумрака електрически,
покоя пазят кестените стари.
И пак мълчат, от спомени улисани,
над сепващи се нощем тротоари.
Но други стъпки, в тишината сънена,
небрежно композират своя опера.
Ехтят аплодисментите - целувки
разкъсвайки душата ми самотна.
03.12.1998г.
ИМПРЕСИЯ
Дълбоко, някъде мен заспива
усещането, че си ме обичал.
Не вярвам във сегашното си минало,
и в утрешното си, не вярвам!
Цветята до прозореца приспивам,
единствено те още съществуват.
2001 г.
ЗА СПОМЕН
на Емо
Измъчена, окаяна душа
От пиенето вече похабена.
Във кръчмите ридаеща сама
И само с адски мъки наградена.
Къде си тръгнал сам – о, блудни сине,
Не можеш сам да понесеш света!
Ела, товара да си поделим,
Да поговорим – кратка е нощта.
2001г.
* * *
За да изплача болката
ми трябва обич,
която да запълни празнотата.
За да не падна в бездната
ми трябва някой,
да върне вярата ми във крилата.
За да сваля умората
ми трябва малко радост,
да мога пак със слънцето да тичам.
За да живея пак
ми трябва само
да знам, че някой много ме обича.
02.2001г.
НЕЗАВЪРШЕНО
Ще спусна щорите и ще оставя мрака
Да се разлива в мен като мъстило.
А после, много дълго ще те чакам,
Макар да знам, че няма да те имам.
Не е било, дори и сън не беше,
измислих си, че чувам твойте стъпки.
Отвън дърветата не плакаха със мен –
росата е роса, до обед ще изсъхне.
09.05.1999г.
* * *
на Веско
Водовъртежът на гласът ти ме отнася
зад крясъкът на този ден.
Зениците ти топли приютяват
остатъците вяра в мен.
Ръцете ти се сплитат в покрив –
да пренощува, кротко, моята душа.
Във извора на силата ти искам
от себе си да смъкна пепелта.
С целувката ти утре ще възкръсна –
денят ще ме ограби пак.
А вечерта, душата ми разкъсана,
молитвено ще спре на твоя праг.
02. 2001г.
* * *
Като пеперуда в стъкленица – сама танцувам.
Като муха върху карфица - се страхувам.
Като листо в гората - съм невидима.
И като трън в петата – непредвидена.
Но като лунен камък се разбих в очите ти.
И счупих огледалото на мислите ти.
На пръсти слънцето ще влезе през пролуката,
да проветри дима в душата ти и скуката.
04.2001г.
* * *
Изгубих се във мисли недомислени,
в пътища несбъднати от мене,
в очи забравени, в сърца неискащи,
в писма, в които липсва мойто име.
Изгубих се в доказаните истини
и в пътищата вече проверени,
в очи обичани, в сърца откликващи,
във всички думи стигнали до мене.
Поисках да изстрадам своя отговор.
Сама да си утъпча и пътеките.
Да събера едно сърце в едни очи
и те без думи да се спрат до мене.
11.05.2001г.
СПОМЕН
Спомен, като пътуване,
Какво е пясъкът – черупки мидени,
но стрило ги и времето на прах.
И с тях ни отброява то годините
и спомените ни улавя в тях.
Животът ни какво е – празни мигове,
отломки празни са от празни часове,
а часовете – пясък от годините,
годините пък – прах от вечността.
1994г.
* * *
През пръстите ми времето минава.
А вятърът-живот го разпилява безцелно.
Като дете играещо на пясъчник
Прашинките си мигове поливам с вода-сълзи.
Опитвам се да ги споя и задържа до мен.
Но може би обърках нещо?
Прашинките превърнаха се в кал,
А вятърът я блъсна във лицето ми.
****
Исках да ти кажа толкова много хубави неща.
Докато те нямаше ги разказвах на слънцето
и се смеехме заедно.
Но дали, защото навън е вече тъмно
или, защото аз съм тъжна, сега мълча.
А исках да ти кажа толкова хубави неща,
но видях една звезда да плаче….
СРЕЩА
“Край реката редят се тополите..”
Сама вървя край тополите, но го няма снега.
Есен е. И листата отронени падат.
Сама съм аз, сам е отсреща брегът.
Няма те, няма те, теб те няма.
Ето стигнах до моста, но не смея сама
да пристъпя напред в тишината.
Аз все още чакам, чака отсреща брегът.
Но те няма, няма те, теб те няма.
Тръгвам си аз – отново сама –
край тополи почти оголели.
Есен е. в мен се ронят листа,
В мен се ронят сълзи натежели.
Още сам е и чака отсрещният бряг.
Аз не чакам, знам – няма да дойдеш.
Тръгвам и дори не поглеждам назад,
само чувам, че плаче реката.
9.6.1994
ОЧАКВАНЕ
Аз чаках, толкова дълго чаках слънцето,
че очите ми ослепяха от взиране!
Аз чаках, толкова дълго чаках топлината му,
че ръцете ми премръзнаха в студа!
Аз чаках, толкова дълго чаках птиците,
че изгубих крилете си в ходене!
Аз чаках, толкова дълго чаках песните им,
че удавих гласа си в мълчание!
И чаках, толкова дълго чаках любовта,
че изгубих себе си в чакане.
03.04.1996г.
СБОГУВАНЕ
Тъжен гларус лети над морето –
синя бездна от смях и лъчи.
Плаче гларусът, плаче небето,
сълзи има и в мойте очи.
Тръгна лятото и ми махна за сбогом
със крилата на птичи ята.
Плажът тръпне студен и самотен,
а морето е само сълза.
* * *
Нощ! Пак изгрява звезда над заспалия град.
Нощ! В мен умира мечта закопняла за смях.
Нощ! И луната ме гледа със студени очи.
Нощ! Аз отново я питам – тя отново мълчи…
ЛУНЕН ЗАЛЕЗ
Над морето залязва луната,
бледосиня се скрива във черното.
И тогава, там, неизбежно,
брегът се прелива във бездната.
И върти се Светът – безутешен –
но може би спира за мъничко,
и се чуди, къде ли са свещите,
да запали и свети по пътя си!
А Вселената, с майчински ужас,
се е взряла в петното от сенките.
Полудяла се дави във мъката,
че пак губи нещо от себе си.
Само чайките знаят пътя си
и смутено отдъхват във сенките.
После смело се втурват в пространството
само с вятъра под крилете си.
20.08.1998г.
МАЛКА ПЕСНИЧКА
За ръце вървим хванати
и отново внезапно увлечени
от една измама - смешно стара,
от истини разсъблечена.
Но сърцата ни пеят весели,
заглушили гласът на алармите,
дето стреснато бият в главите ни
и предричат безброй опасности.
Уж по пътя вървим вчерашен,
но го виждаме странен и нов.
И сме двама, и търсим надеждата
дето ти обеща ни, любов!
До кога ще вървим, не зная,
все двамата в този път.
И ако има надежда в края,
дали сърцата ще разберат?
20.08.1998г.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Почернелите слънчогледи се молят за дъжд.
Но не гледат небето, от него нищо не искат,
Най-вече слънцето!
Почернелите слънчогледи са свели главите си.
Те гледат надолу, взрени са някъде.
Гледат към себе си!
Почернелите слънчогледи гледат земята.
Корени впиват, с корени търсят и викат –
Чакат дъжда!
Почернелите слънчогледи,
те дали ще намерят дъжда.
Всъщност, няма значение….
Есен е.
20.08.1998г.
МАСКАРАД
С вик от мен побягна тишината
и се спусна тръпнеща към локвите,
да удави в мъртвия им блясък
лудостта на хиляди пророчества.
А вселената, като на кино,
се въртеше в траурна процесия,
и погребваше в небесно синьо
цветовете на дърветата.
Защитени в своето неверие,
птиците се дръпнаха към мрака.
И заспиваха уверени,
че на прага утрото ги чака!
21.08.1998г.
ПЯСЪЧНИ ЧАСОВНИЦИ
Ще умирам сама в пепелищата
на безбройните свои надежди.
Самота ще припламва в огнището,
ще се лутам из нейните бездни.
Ще изтича безжалостно пясъкът,
миг след миг ще се трупат годините.
И ще става от ясно по-ясно,
че стъклата отделят душите ни.
21.08.1998г.
* * *
Не ме оставяй да си тръгна
преди да са изсъхнали очите ми!
Защото няма кой да ги избърше.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да е зараснало сърцето ми!
Защото няма кой след теб да го запълни.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да съм се стоплила достатъчно!
Студено е да бъдеш сам в онази къща.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да си разбрал, че всъщност,
че всъщност, любовта ми е пак същата.
06.05.1998г.
ЗИМА
Бяла пяна се спуска по хребета
На вълната целуваща пясъка
И се дръпва навътре смутена,
Че студена е вече ласката.
Само гларуси ходят по пясъка,
Търсят нещо отдавна заровено.
Уловен в самотата си вятърът,
Лудо блъска прозорци затворени.
Тръпки ледени са сковали кея.
Боязливо наднича слънцето.
И се къпе в морето, зеленото,
Само зимата с бели къдрици.
28.09.1998г.
ЗИМА
Студът се сгуши в празните гнезда,
от там отдавна той изгони птиците.
Снегът затрупа есента
и уморено натежа по жиците.
На ледения вятър от дъха
пчелата мъртва странно потрепери.
В кошмара на отровната си плът
сълза за нея паякът намери.
Самотен вълк погледна право в слънцето
и го помоли да изчисти бялото.
Но то, смутено от студения си ужас
се скри на облаците в одеалото.
23.10.1998г.
* * *
Ще събирам сълзите си в споменник,
от черупки и есенни кестени.
Ще изпращам писмата си с вятъра,
без да искам да стигат до тебе.
Ще пресявам със ситото болката
и ще слагам от нея във хляба си.
Самота ще наливам в чашите,
без да търся на дъното края й.
До безкрайност ще страдам по тебе,
но без вик ще вървя по жаравата.
Аз сама я разпалих във себе си
и сама ще се грижа за раните.
26.09.1998г.
* * *
В полунощното си бдение унесени,
кестените тази нощ мълчаха.
А по тротоара ние, весели,
със стъпките си пишехме соната.
И със жестокост, на каквато
само влюбените са способни,
със своя смях – река от злато,
взривявали сме сънища самотни.
Все още в полумрака електрически,
покоя пазят кестените стари.
И пак мълчат, от спомени улисани,
над сепващи се нощем тротоари.
Но други стъпки, в тишината сънена,
небрежно композират своя опера.
Ехтят аплодисментите - целувки
разкъсвайки душата ми самотна.
03.12.1998г.
ИМПРЕСИЯ
Дълбоко, някъде мен заспива
усещането, че си ме обичал.
Не вярвам във сегашното си минало,
и в утрешното си, не вярвам!
Цветята до прозореца приспивам,
единствено те още съществуват.
2001 г.
ЗА СПОМЕН
на Емо
Измъчена, окаяна душа
От пиенето вече похабена.
Във кръчмите ридаеща сама
И само с адски мъки наградена.
Къде си тръгнал сам – о, блудни сине,
Не можеш сам да понесеш света!
Ела, товара да си поделим,
Да поговорим – кратка е нощта.
2001г.
* * *
За да изплача болката
ми трябва обич,
която да запълни празнотата.
За да не падна в бездната
ми трябва някой,
да върне вярата ми във крилата.
За да сваля умората
ми трябва малко радост,
да мога пак със слънцето да тичам.
За да живея пак
ми трябва само
да знам, че някой много ме обича.
02.2001г.
НЕЗАВЪРШЕНО
Ще спусна щорите и ще оставя мрака
Да се разлива в мен като мъстило.
А после, много дълго ще те чакам,
Макар да знам, че няма да те имам.
Не е било, дори и сън не беше,
измислих си, че чувам твойте стъпки.
Отвън дърветата не плакаха със мен –
росата е роса, до обед ще изсъхне.
09.05.1999г.
* * *
на Веско
Водовъртежът на гласът ти ме отнася
зад крясъкът на този ден.
Зениците ти топли приютяват
остатъците вяра в мен.
Ръцете ти се сплитат в покрив –
да пренощува, кротко, моята душа.
Във извора на силата ти искам
от себе си да смъкна пепелта.
С целувката ти утре ще възкръсна –
денят ще ме ограби пак.
А вечерта, душата ми разкъсана,
молитвено ще спре на твоя праг.
02. 2001г.
* * *
Като пеперуда в стъкленица – сама танцувам.
Като муха върху карфица - се страхувам.
Като листо в гората - съм невидима.
И като трън в петата – непредвидена.
Но като лунен камък се разбих в очите ти.
И счупих огледалото на мислите ти.
На пръсти слънцето ще влезе през пролуката,
да проветри дима в душата ти и скуката.
04.2001г.
* * *
Изгубих се във мисли недомислени,
в пътища несбъднати от мене,
в очи забравени, в сърца неискащи,
в писма, в които липсва мойто име.
Изгубих се в доказаните истини
и в пътищата вече проверени,
в очи обичани, в сърца откликващи,
във всички думи стигнали до мене.
Поисках да изстрадам своя отговор.
Сама да си утъпча и пътеките.
Да събера едно сърце в едни очи
и те без думи да се спрат до мене.
11.05.2001г.
СПОМЕН
Спомен, като пътуване,
се проточва през мен.
Някакви сиви гълъби,
Някакви сиви гълъби,
в някакъв есенен ден.
В някакъв град с главни улици,
В някакъв град с главни улици,
с някакви имена….
Едно кратко сбогуване
Едно кратко сбогуване
и някаква………. Тъга!
После ме връща лятото
После ме връща лятото
в този син градсъс зелени очи,
не, очите всъщност
са твоите,
а белите гълъби
са лъчи!
12.02.2002г.
* * *
Политат птици в пропастта,
са твоите,
а белите гълъби
са лъчи!
12.02.2002г.
* * *
Политат птици в пропастта,
думите умират в отчаяние.
Една несбъдната мечта
Една несбъдната мечта
залиня от твоето мълчание!
Облаците в сиво днес осъмнаха,
Облаците в сиво днес осъмнаха,
дърветата забравиха да цъфнат.
И смълчан отвън стои светът,
И смълчан отвън стои светът,
онемял от снощните ми сълзи.
В дърветата ще слезе пролетта,
В дърветата ще слезе пролетта,
слънцето на облаците ще намигне.
Ще изсъхне моята сълза,
Ще изсъхне моята сълза,
ако днес поне ми се усмихнеш.
14.02.2002г.
ЕСЕН
Като юмрук се сви дъждът
14.02.2002г.
ЕСЕН
Като юмрук се сви дъждът
и заудря керемидите.
Настръхнали дърветата в студа,
Настръхнали дърветата в студа,
приспаха голи клоните.
И аз се свих във себе си,
И аз се свих във себе си,
като юмрук
и бясно удрях по душата си,
но тя е свикнала на студ
и не прибра крилата си.
07.10.2002г.
ВИНА
Остро ме поряза огледалото
07.10.2002г.
ВИНА
Остро ме поряза огледалото
с отблясъка на някаква вина,
очите си, като дула, опряло бе,
в челото на моята душа.
И аз разбрах, не искам вече,
И аз разбрах, не искам вече,
не мога повече да бягам при страха.
Но закъснях, защото вече есен е
Но закъснях, защото вече есен е
и ти си тръгна със дъжда.
И пак сама се взирам в огледалото
И пак сама се взирам в огледалото
и няма даже кой да ми прости!
Защото всички образи които бе събрало то,
Защото всички образи които бе събрало то,
изтекоха като сълзи.
07.10.2002г.
* * *
Не пристигам и не заминавам никъде,
07.10.2002г.
* * *
Не пристигам и не заминавам никъде,
макар че непрестанно към нещо се завръщам,
без дори да съм си тръгвала от там.
Без дори да съм пристигала понякога.
Седалките, добре познавам, на много влакове
Без дори да съм пристигала понякога.
Седалките, добре познавам, на много влакове
и мръсните стъкла на много автобуси.
Но винаги се озовавам пак в началото
Но винаги се озовавам пак в началото
и сякаш извървяното почти не съществува!
Зад линията на финала пише старт.
Кога ще падна някъде по пътя?
Кога ще се науча да вървя,
Зад линията на финала пише старт.
Кога ще падна някъде по пътя?
Кога ще се науча да вървя,
за да си тръгвам и да се завръщам.
12.2002г.
* * *
Понякога сълзите са излишни.
Понякога светът е черно бял,
като студените клавиши
на неразплакан в тъмното роял.
Понякога е пусто като в църква,
в която никой не е палил свещ.
Напразно вятърът като дете навън подсмърча
и чака жито да му подадеш.
И няма покрив който да те скрие,
и няма длани да те утешат.
В мен ли магията се свърши
Или наистина е опустял светът?
* * *
Затрупани са всичките пътеки,
12.2002г.
* * *
Понякога сълзите са излишни.
Понякога светът е черно бял,
като студените клавиши
на неразплакан в тъмното роял.
Понякога е пусто като в църква,
в която никой не е палил свещ.
Напразно вятърът като дете навън подсмърча
и чака жито да му подадеш.
И няма покрив който да те скрие,
и няма длани да те утешат.
В мен ли магията се свърши
Или наистина е опустял светът?
* * *
Затрупани са всичките пътеки,
листата са посърнали от студ.
Защо говориш за горещи чувства,
Защо говориш за горещи чувства,
дори и слънцето го няма тук.
Ръцете ми ще стоплиш с твоите шепи?
С любов ще ме обгърнеш като с шал?
Ще призовеш на юга ветровете,
Ръцете ми ще стоплиш с твоите шепи?
С любов ще ме обгърнеш като с шал?
Ще призовеш на юга ветровете,
за да отвеят зимната печал?
Добре, но колко ще останеш?
До утре – не благодаря!
Не искам кратката ти пролет.
Знаеш ли, май свикнах със студа.
А и сърцето ми отдавна е далече.
Изпратих го със птиците на път
Добре, но колко ще останеш?
До утре – не благодаря!
Не искам кратката ти пролет.
Знаеш ли, май свикнах със студа.
А и сърцето ми отдавна е далече.
Изпратих го със птиците на път
и в нежна, пролетна и топла вечер
знам, някой ще го върне у дома!
16.11.2003г.
* * *
И тази нощ ми липсваше.
Липсваше ми гласът ти, който никога не съм чувала.
Липсваха ми ръцете ти, които никога не съм целувала.
Липсваха ми очите ти, които никога не са ме гледали.
Липсваше ми топлината на тялото ти, която никога не ме е топлила.
Липсваше ми ритъмът на сърцето ти . . . което никога не ме е обичало.
ПРОЛЕТ
Снегът се топи и в очите ми хукват
бистри поточетаи сини реки.
Снегът се топи и от ръцете ми
тръгват клоните живина много върби.
Снегът се топии зимната мъка
изтича на облаци бели от мен.
Снегът се топии като тръпка
потича светлината на новият ден.
СЪН
Прибрах се пак – да готвя и да чистя,
да храня котката и да те чакам.
А после, заедно пред телевизора,
ще помълчим преди да падне мракът.
И утре същото – ще ме целунеш,
ще ти направя пържени филийки.
Часът е девет – време за излизане
трамвай, автобуси, спирки . . .
И пак е вечер, котката досажда.
Съседът пак се кара със жена си.
Аз гледам снимки, ти подреждаш марки.
Часът е единайсет – да си лягаме!
…………………………………………..
Събудих се . . . почти преди разсъмване.
И много плаках, тихичко, до тебе.
А имам само седем часа преди тръгване
и много дни, преди пак да те прегърна.
И няма дом и телевизор няма.
И котка няма даже – да досажда.
Сама ще се събудя утре.
Закуска, работа . . ., а през нощта ще плача . . .
30. 03. 2005г.
16.11.2003г.
* * *
И тази нощ ми липсваше.
Липсваше ми гласът ти, който никога не съм чувала.
Липсваха ми ръцете ти, които никога не съм целувала.
Липсваха ми очите ти, които никога не са ме гледали.
Липсваше ми топлината на тялото ти, която никога не ме е топлила.
Липсваше ми ритъмът на сърцето ти . . . което никога не ме е обичало.
ПРОЛЕТ
Снегът се топи и в очите ми хукват
бистри поточетаи сини реки.
Снегът се топи и от ръцете ми
тръгват клоните живина много върби.
Снегът се топии зимната мъка
изтича на облаци бели от мен.
Снегът се топии като тръпка
потича светлината на новият ден.
СЪН
Прибрах се пак – да готвя и да чистя,
да храня котката и да те чакам.
А после, заедно пред телевизора,
ще помълчим преди да падне мракът.
И утре същото – ще ме целунеш,
ще ти направя пържени филийки.
Часът е девет – време за излизане
трамвай, автобуси, спирки . . .
И пак е вечер, котката досажда.
Съседът пак се кара със жена си.
Аз гледам снимки, ти подреждаш марки.
Часът е единайсет – да си лягаме!
…………………………………………..
Събудих се . . . почти преди разсъмване.
И много плаках, тихичко, до тебе.
А имам само седем часа преди тръгване
и много дни, преди пак да те прегърна.
И няма дом и телевизор няма.
И котка няма даже – да досажда.
Сама ще се събудя утре.
Закуска, работа . . ., а през нощта ще плача . . .
30. 03. 2005г.
Пустиня с многоточие
Опитвам се да продължа напред,
само да можех да забравя откъде съм тръгнала!
Опитвам се да сложа точка,
или поне удивителна и въпрос, но да е край.
И все се получава многоточие…
Ето пак. Защо ли?
Ще забравя ли, че навън има слънце,
ако си скрия главата дълбоко в пясъка?
Когато се разхождаш в пустиня, ти ли търсиш оазиса
или трябва да оставиш той да те намери?
Ако в съня се криеш от себе си,
къде ще се скриеш от кошмарите?
Някъде имало пееща вода,
в едно кладенче, скрито в пустиня….
Някой да е намирал пустиня с многоточие?
само да можех да забравя откъде съм тръгнала!
Опитвам се да сложа точка,
или поне удивителна и въпрос, но да е край.
И все се получава многоточие…
Ето пак. Защо ли?
Ще забравя ли, че навън има слънце,
ако си скрия главата дълбоко в пясъка?
Когато се разхождаш в пустиня, ти ли търсиш оазиса
или трябва да оставиш той да те намери?
Ако в съня се криеш от себе си,
къде ще се скриеш от кошмарите?
Някъде имало пееща вода,
в едно кладенче, скрито в пустиня….
Някой да е намирал пустиня с многоточие?
ПРОЛЕТ
Знаеш ли какво е пролеттта?
Клончето което се разлиства,
детска, мъничка ръка,
във която се топи снежинка!
Знаеш ли какво е пролеттта?
Вятърът в косите на момиче,
песента на буйстваща река,
хукнала надолу край върбите.
Знаеш ли какво е пролетта?
Подлудяващият аромат на младост,
който в нощите събужда страст
и по клоните потича сок и радост.
Пролетта е твоето лице,
винаги когато се усмихнеш.
Пролетта са двети ръце...
Прегърни ме, в мен листата искат...
Клончето което се разлиства,
детска, мъничка ръка,
във която се топи снежинка!
Знаеш ли какво е пролеттта?
Вятърът в косите на момиче,
песента на буйстваща река,
хукнала надолу край върбите.
Знаеш ли какво е пролетта?
Подлудяващият аромат на младост,
който в нощите събужда страст
и по клоните потича сок и радост.
Пролетта е твоето лице,
винаги когато се усмихнеш.
Пролетта са двети ръце...
Прегърни ме, в мен листата искат...
Вече нямам право...
Вече нямам право на предчувствия,
дните ми за чакане изтекоха.
И подред задрасках всичко,
в списъка с несбъднати желания.
Вече нямам право да съм глупава,
безразсъдството е временно явление.
Лятото е безметежно влюбено,
помъдряват в есента дърветата.
Вече нямам право да те искам,
даже и да те сънувам само.
Ако смяташ да се появиш наистина
времето дойде – побързай малко!
дните ми за чакане изтекоха.
И подред задрасках всичко,
в списъка с несбъднати желания.
Вече нямам право да съм глупава,
безразсъдството е временно явление.
Лятото е безметежно влюбено,
помъдряват в есента дърветата.
Вече нямам право да те искам,
даже и да те сънувам само.
Ако смяташ да се появиш наистина
времето дойде – побързай малко!
Преди да заспя...
Страхувам се, че може да си сън!
Че когато отворя очи ще се разтопиш
в лъчите на същото утринно слънце,
което сега посрещам с усмивка,
защото ти идваш с него.
Страхувам се, че си истински!
Но никога мой.
Една звезда винаги ще се усмихва, защото знам, че те има.
Но един ден, сълзите ми по теб
ще нарисуват най-виолетовия тъжен залез.
Страхувам се, че може да си сбъднат сън!
Да се втурнеш в сърцето ми без разрешение
и да го вземеш цялото.
И тогава ще плача, когато ти си тъжен
и ще се смея, когато ти си щастлив.
И тогава ще бъда… опитомена,
и ще се моля единствено да ме искаш цял живот…
Знаеш ли кога човек се страхува?
Че когато отворя очи ще се разтопиш
в лъчите на същото утринно слънце,
което сега посрещам с усмивка,
защото ти идваш с него.
Страхувам се, че си истински!
Но никога мой.
Една звезда винаги ще се усмихва, защото знам, че те има.
Но един ден, сълзите ми по теб
ще нарисуват най-виолетовия тъжен залез.
Страхувам се, че може да си сбъднат сън!
Да се втурнеш в сърцето ми без разрешение
и да го вземеш цялото.
И тогава ще плача, когато ти си тъжен
и ще се смея, когато ти си щастлив.
И тогава ще бъда… опитомена,
и ще се моля единствено да ме искаш цял живот…
Знаеш ли кога човек се страхува?
Завиждам ти...
Завиждам ти – дори не съм те виждала,
но сякаш ти си влизала в душата ми,
откраднала си малко от мечтите ми,
една-две болки … да, и от морето пясък.
Но може би защото си приличаме,
не ти и аз, а всичките момичета,
които се заглеждат по луната
и търсят принцове, които да обичат.
А принцовете се превръщат в татковци
и пият вечер бира със салата,
преглеждат на децата си тетрадките
и са забравили отдавна за душата си.
А твоята боли, нали?
От сивото на делника и на небето,
от хорски тръни и самоизбирани бодли,
в които си се учила на мъдрост.
От камъните, дето си ги хвърляла по себе си,
и от вината,
че до един загърбваше съветите на всички,
които те обичаха.
Не те разбраха и не ти простиха,
а ти не искаше да те спасяват
насила да те връзват в друга истина.
Въжето всеки сам си го надява!
Та, казвах по-нагоре, че завиждам
задето си от мен по-смела,
и стиховете ти - по-истински,
задето може би си по-красива…
А да…и за децата…
но сякаш ти си влизала в душата ми,
откраднала си малко от мечтите ми,
една-две болки … да, и от морето пясък.
Но може би защото си приличаме,
не ти и аз, а всичките момичета,
които се заглеждат по луната
и търсят принцове, които да обичат.
А принцовете се превръщат в татковци
и пият вечер бира със салата,
преглеждат на децата си тетрадките
и са забравили отдавна за душата си.
А твоята боли, нали?
От сивото на делника и на небето,
от хорски тръни и самоизбирани бодли,
в които си се учила на мъдрост.
От камъните, дето си ги хвърляла по себе си,
и от вината,
че до един загърбваше съветите на всички,
които те обичаха.
Не те разбраха и не ти простиха,
а ти не искаше да те спасяват
насила да те връзват в друга истина.
Въжето всеки сам си го надява!
Та, казвах по-нагоре, че завиждам
задето си от мен по-смела,
и стиховете ти - по-истински,
задето може би си по-красива…
А да…и за децата…
кратко написани
...
Хищни пръсти облизват Луната
жълта, пълна и гола.
И изтънява до лъч в очакване
други пръсти да я съберат отново...
...
някой ден, ще се протегна към утрото
и ще открадна изгряващия портокал.
ще го обеля бавно в чинията си и ще закуся.
корите ще скрия в буркани за сладко.
после, ще си вържа две оранжеви плитки
и ще направя в оранжеви стъпки
mf целия бял тротоар - оттук, та чак до лилавия облак в дъното на залеза...
...
Животът ми е като тротоар,
на който плочките са преживели много бури,
тук там избиват мъх или трева,
но тях бетонът само ги прегръща.
Животът ми е тротоар,
безброй подметки правят отпечатък.
Понякога, но рядко, детска длан,
се сеща с тебешир да го нашари.
Хищни пръсти облизват Луната
жълта, пълна и гола.
И изтънява до лъч в очакване
други пръсти да я съберат отново...
...
някой ден, ще се протегна към утрото
и ще открадна изгряващия портокал.
ще го обеля бавно в чинията си и ще закуся.
корите ще скрия в буркани за сладко.
после, ще си вържа две оранжеви плитки
и ще направя в оранжеви стъпки
mf целия бял тротоар - оттук, та чак до лилавия облак в дъното на залеза...
...
Животът ми е като тротоар,
на който плочките са преживели много бури,
тук там избиват мъх или трева,
но тях бетонът само ги прегръща.
Животът ми е тротоар,
безброй подметки правят отпечатък.
Понякога, но рядко, детска длан,
се сеща с тебешир да го нашари.
ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА БЕЗПОКОЙСТВОТО!!!
или посланието на Бога към живите същества във Вселената…
поне според “Пътеводител на галактическия стопаджия"
Осъзнавайки тежестта на поверената ми отговорност, на мен се падна нелеката, но благородна мисия, да се извиня на Вас, лично и персонално, за …БЕЗПОКОЙСТВОТО! Осъзнавам, че да живееш съвсем не е лесно, нито безопасно. Още по-трудно е да живееш интересно! Но се налага… понякога. Осъзнавам също, че Вие нито сте молили, нито настоявали да се раждате, още по-малко пък да се раждате разумни. Но и това се налага. Разберете … Вселената преди това беше като самотен зимен парк…ТЪЖНО…
Приемаме всякакви оплаквания, написани надлежно в три екземпляра и подадени в правилния отдел на Бюро “Жалби” във Вселенската администрация. Молим единствено да спазвате БЛАГОПРИЛИЧЕН тон.
Ако имате някакви специални желания и молби, за по-бързото им обработване и навременна реакция, моля, изпращайте ги по утвърдения вече ред – адресирани до Бога от личната ви религия в определения за целта Храм!
За съжаление няма как да ви се реваншираме, за споменатото вече БЕЗПОКОЙСТВО. И не разчитайте на повече извинения!
Радвайте се че сте живи…или не се радвайте….
РЕШЕНИЕТО СИ Е САМО ВАШЕ!!!
Осъзнавайки тежестта на поверената ми отговорност, на мен се падна нелеката, но благородна мисия, да се извиня на Вас, лично и персонално, за …БЕЗПОКОЙСТВОТО! Осъзнавам, че да живееш съвсем не е лесно, нито безопасно. Още по-трудно е да живееш интересно! Но се налага… понякога. Осъзнавам също, че Вие нито сте молили, нито настоявали да се раждате, още по-малко пък да се раждате разумни. Но и това се налага. Разберете … Вселената преди това беше като самотен зимен парк…ТЪЖНО…
Приемаме всякакви оплаквания, написани надлежно в три екземпляра и подадени в правилния отдел на Бюро “Жалби” във Вселенската администрация. Молим единствено да спазвате БЛАГОПРИЛИЧЕН тон.
Ако имате някакви специални желания и молби, за по-бързото им обработване и навременна реакция, моля, изпращайте ги по утвърдения вече ред – адресирани до Бога от личната ви религия в определения за целта Храм!
За съжаление няма как да ви се реваншираме, за споменатото вече БЕЗПОКОЙСТВО. И не разчитайте на повече извинения!
Радвайте се че сте живи…или не се радвайте….
РЕШЕНИЕТО СИ Е САМО ВАШЕ!!!
С чувство за изпълнен дълг :………...................................................................
/не се чете/ Служител в отдел “Извинявам се”
=============================
ПО ВЪПРОСА ЗА ОТКАЗА....
Такааааааа, получих нещицата и ги чета. И понеже после ще забравя, ще пиша в движение, точка по точка, докато чета.
1. Егоизъм или просто омраза към мъжкия пол.
Айде бе, това си звучи несериозно. Не че няма основания, ама чак пък… или поне така формулирано. Както и да е. Със сигурност не е това. Не мразя мъжкия пол, даже отдавна съм му простила диаметрално противоположното на женското мислене. Знам че е нормално и даже знам /вече/ че точно затова го харесвам – мъжкия пол де. Защото има предизвикателство.
2. Безпаричен вид.
В това има логика, колкото и грубо да звучи си е вярно. Макар че, тук жените пак се делят на типове. Има такива дето държат да си не просто платежоспособен, ами да си направо бетон и да искаш да харчиш за тях… и то много. Има и такива, които искат да си в стабилно финансово положение, защото дете се гледа с пари, спокойствишето на семейството се гради с пари. Е, спокойствието не винаги значи семейно щастие, но е по-добре да страдаш на топло, отколото да страдаш и да се чудиш какво да сготвиш на децата си…
НООООООООО, и тук не си. Истината че ти не изглеждаш като да си богат, даже никак не изглеждаш така. Може да си – може да не си, все тая, ти си знаеш. Въпросът е че не ме съблазни видът ти на богаташ за да изляза с теб и не видът ти на неплатежоспособен ме накара да ти кажа – Не.
3. Нейното сърце е заето.
Това е добро условие. Но и тук не си, не е заето…
4. Тя е опитна кокетка.
И това е вярно наблюдение има такива жени. Но не направих това с теб. Аз мога да флиртувам много и добре и накрая който и да е да си остане с пръст в устата. Но с теб не го направих. То изобщо ние имахме ли достатъчно време за флирт…..
5. Тя има проблеми от емоционален характер.
Еееееее, това вече клони към истината, в моя случай. С тази разлика, че аз не съм толкова тъпа, като този който е писал описанието на емоционалния проблем. И не виня мъжете за всичките си беди. Аз съм си заслужила това което ми се е случило, и освен че съм го заслужила, напълно съзнателно съм си го избрала. Аз исках да преживея това – независимо от развръзката. Не се оплаквам. Сега просто си избирам време за да се оправя.
6. Първата ви крачка е била погрешна
И в това има логика, но забрави обяснението отдолу – пълна тъпня е. в известен смисъл първата ти крачка беше грешна. Но и моята също. Ти прекалено избърза, аз прекалено късно разбрах че трябваше да ти ударя спирачката по-рано.
7. Неправилно избран момент.
Да, това го правят всички жени. Ако днес е решила че не й е ден за мъже – няма сила която да я съблазни, пък ако ще и да си нейния принц. Не се опитвай да го разбереш, някой неща трябва просто да се приемат. Относно нас – това до някъде може да покрие обяснението ми за вътрешния глас. Но само до някъде.
8. Преживява криза от предишна връзка.
1. Егоизъм или просто омраза към мъжкия пол.
Айде бе, това си звучи несериозно. Не че няма основания, ама чак пък… или поне така формулирано. Както и да е. Със сигурност не е това. Не мразя мъжкия пол, даже отдавна съм му простила диаметрално противоположното на женското мислене. Знам че е нормално и даже знам /вече/ че точно затова го харесвам – мъжкия пол де. Защото има предизвикателство.
2. Безпаричен вид.
В това има логика, колкото и грубо да звучи си е вярно. Макар че, тук жените пак се делят на типове. Има такива дето държат да си не просто платежоспособен, ами да си направо бетон и да искаш да харчиш за тях… и то много. Има и такива, които искат да си в стабилно финансово положение, защото дете се гледа с пари, спокойствишето на семейството се гради с пари. Е, спокойствието не винаги значи семейно щастие, но е по-добре да страдаш на топло, отколото да страдаш и да се чудиш какво да сготвиш на децата си…
НООООООООО, и тук не си. Истината че ти не изглеждаш като да си богат, даже никак не изглеждаш така. Може да си – може да не си, все тая, ти си знаеш. Въпросът е че не ме съблазни видът ти на богаташ за да изляза с теб и не видът ти на неплатежоспособен ме накара да ти кажа – Не.
3. Нейното сърце е заето.
Това е добро условие. Но и тук не си, не е заето…
4. Тя е опитна кокетка.
И това е вярно наблюдение има такива жени. Но не направих това с теб. Аз мога да флиртувам много и добре и накрая който и да е да си остане с пръст в устата. Но с теб не го направих. То изобщо ние имахме ли достатъчно време за флирт…..
5. Тя има проблеми от емоционален характер.
Еееееее, това вече клони към истината, в моя случай. С тази разлика, че аз не съм толкова тъпа, като този който е писал описанието на емоционалния проблем. И не виня мъжете за всичките си беди. Аз съм си заслужила това което ми се е случило, и освен че съм го заслужила, напълно съзнателно съм си го избрала. Аз исках да преживея това – независимо от развръзката. Не се оплаквам. Сега просто си избирам време за да се оправя.
6. Първата ви крачка е била погрешна
И в това има логика, но забрави обяснението отдолу – пълна тъпня е. в известен смисъл първата ти крачка беше грешна. Но и моята също. Ти прекалено избърза, аз прекалено късно разбрах че трябваше да ти ударя спирачката по-рано.
7. Неправилно избран момент.
Да, това го правят всички жени. Ако днес е решила че не й е ден за мъже – няма сила която да я съблазни, пък ако ще и да си нейния принц. Не се опитвай да го разбереш, някой неща трябва просто да се приемат. Относно нас – това до някъде може да покрие обяснението ми за вътрешния глас. Но само до някъде.
8. Преживява криза от предишна връзка.
Е да, така си е, на жените им трябва време. И на мен също. Аз моята я преживях. Но сгреших като си помислих, че като я изхвърля от себе си, това автоматично означава че съм излекувала всичко. Страхът не съм – а трябва! Заради 100 %, иначе няма смисъл. Рано е още за компромис!
9. Слабак.
Има го итози момент, но той определено не важи за теб. Ама никак даже не важи. По властен и уверен от тебе е трудно да срещне човек.
10. Просто не й харесвате.
Е да, това важи както за жените така и за мъжете. Като не ти харесва някой – не става. Но е важи за нашия случай. Аз те харесвам. Да изреждам ли защо???
Ако искаш мога.
Това е то, по-изчерпателна едва ли мога да бъда. Не че казах нещо ново, но дано ти помогне, поне сега го имаш написано.
Това е то, по-изчерпателна едва ли мога да бъда. Не че казах нещо ново, но дано ти помогне, поне сега го имаш написано.
...
Когато мълча, не искам да ме спасяват,
не искам да ме разсмиват,
да ми вадят думите с памук от душата
или с шиш нагрят до червено...
Щом съм стиснала зъби
значи пазя душата си,
дето пак е изляза до върха на езика...
Продумам ли...
ще изскочи навън,
ще се втурне с думите и ще се разпилее...
Когато мълча, имам само очи,
които търсят пристанище.
Понякога всички са вече заети....
затова - оставете ме да поплача.
Другарско…
Всеки път като ме погледнеш очите ти ставаха тъжни.
Иначе са топли и меки. И се стараят да гледат весело,
мъжки някак, остро и сърдито даже понякога…
Но не и когато ме погледнеш.
Каза ми че аз съм виновна, защото все тъжно съм гледала.
Може да си прав за отразяването.
Само дето, моите очи са сините
и по им отива да са огледала.
А пък ти, ти така и не ме каза, с кого се сражаваш предизвиквайки себе си?
Всеки път като ме погледнеш очите ти ставаха тъжни.
Иначе са топли и меки. И се стараят да гледат весело,
мъжки някак, остро и сърдито даже понякога…
Но не и когато ме погледнеш.
Каза ми че аз съм виновна, защото все тъжно съм гледала.
Може да си прав за отразяването.
Само дето, моите очи са сините
и по им отива да са огледала.
А пък ти, ти така и не ме каза, с кого се сражаваш предизвиквайки себе си?
"Моят начин да кажа Обичам те в Деня на влюбените"
Някой от най-големите недоразумения в любовта, пък и не само, идват от неумението ни да виждаме, да чуваме и усещаме човека до себе си. Една от най-големите заблуди, с които живеем, е че е достатъчно просто да обичаме някого наистина и той ще го разбере. Умението да показваш любовта си е като всяко друго умение – трябва да се научиш да го правиш. И не е достатъчно само да обичаш един човек наистина, трябва да разбереш и как той иска да бъде обичан. Само тогава можеш да направиш верните жестове, които той със сигурност ще види и разбере като твоето любовно послание за него.
И няма значение дали обясняваш любовта си в Деня на влюбените, в друг празничен ден, или просто си решил, че днес трябва да зарадваш любимия – без повод. Жестът трябва да носи радост и на теб и на него, само тогава има смисъл!
Затова подаръците, които аз обичам да правя по различни любовни поводи трудно могат да се изброят или сложат в категория. Случвало се е да подарявам нещо на пръв поглед тривиално – плюшена играчка или сърце, но с послание адресирано лично и със смисъл, който е ясен само на нас двамата. Ако обаче нищо на пазара не може да илюстрира смисъла, който аз искам да вложа в подаръка си – тогава си го правя сама.
Някой от най-големите недоразумения в любовта, пък и не само, идват от неумението ни да виждаме, да чуваме и усещаме човека до себе си. Една от най-големите заблуди, с които живеем, е че е достатъчно просто да обичаме някого наистина и той ще го разбере. Умението да показваш любовта си е като всяко друго умение – трябва да се научиш да го правиш. И не е достатъчно само да обичаш един човек наистина, трябва да разбереш и как той иска да бъде обичан. Само тогава можеш да направиш верните жестове, които той със сигурност ще види и разбере като твоето любовно послание за него.
И няма значение дали обясняваш любовта си в Деня на влюбените, в друг празничен ден, или просто си решил, че днес трябва да зарадваш любимия – без повод. Жестът трябва да носи радост и на теб и на него, само тогава има смисъл!
Затова подаръците, които аз обичам да правя по различни любовни поводи трудно могат да се изброят или сложат в категория. Случвало се е да подарявам нещо на пръв поглед тривиално – плюшена играчка или сърце, но с послание адресирано лично и със смисъл, който е ясен само на нас двамата. Ако обаче нищо на пазара не може да илюстрира смисъла, който аз искам да вложа в подаръка си – тогава си го правя сама.
!!!
Няма да напиша стихотворение за теб - рано е още за последната дума.
Няма да те оставя да изтечеш през очите ми като несбъднато щастие.
Няма да събера емоцията в няколко стиха и да те оставя за спомен.
Ще те викам на глас и ще влизам неканена в дните ти,
ще изгоня всички други сънища от нощта тии накрая ще стана целият ти свят.
Едно малко романтично писмо...
Розата на Принца
Отдавна вече спи Екзюпери.
Дали сънува принцове – не зная!?
Не спят обаче твоите очи,а трескаво се взират из безкрая.
Отдавна вече спи Екзюпери.
Една изгубена планета още чака,да се завърне влюбеният принци да прегърне свойта роза в мрака.
Отдавна вече спи Екзюпери…
Недей да плачеш, мъничка бодливке,нали ти даде принц, а и сърце,с което да прощаваш всичко.
Отдавна вече спи Екзюпери…
Една надежда в залеза догаря…По нишката на изгрева тръгнивъв светлината му се ражда вяра.
Така, хубаво го почнах със стихчето, но ми се вижда, че трябват и малко обяснения. Първо, това стихче си е изцяло и само за тебе, защото ти го вдъхнови. Е, може да си очаквала разни други излеания, но … Истината е, че ти много приличаш на Розата от “Малкия принц”, затова и стихчето е за нея. Едно такова опърничаво същество, дето е готова да те набоде за щяло и нещяло. Дето обича да капризничи и да създава впечатление за “Много Важна и Деликатна Натура Изискваща СПЕЦИАЛНИ Грижи”. И то си е така, само дето тези грижи не са точно такива, каквито си ги представят хората на пръв поглед. Защото не е важно колко паравана ще опъне някой до Розата и дали ще угажда на всички капризи на тялото. /Е, важно е, аристократичната й природа си иска и това/ По-важно е обаче, че Розата знае, колко много може да обича, но колко е трудно да си го признае. Затова – напред с бодлите, пък ако някой се сети – добре, ако не – ще чака.
Та така, ти си Розата. Не че съм успяла да го обясня хубаво всичко това в стихчето, но знам че си е за тебе.
И все пак, това е посветено на Рожденият ти ден /с главна буква е защото е кръгъл, крайъгълен – трийсти, хи-хи-хи, малиииии, и мен това ме чака!!!!!/. Затова ти пожелавам здраве, късмет и любов. Само толкова – колкото и да ги разтягам, по-важни няма да станат!
Моите Ангели
Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!Просто не винаги имат криле,
и съвсем не е задължително да са в бяло.
Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!
Само дето, не винаги идват право от Рая
и понякога даже сами не разбират, че те спасяват.
Не е вярно, че нямало ангели, не е вярно!
Няколко, даже лично познавам
и сигурно още няколко,
зад прага на Утре-то мое, чакат.
10.05.2008
Влакът на моето днес е насочил окото на фара си в гарата на твоето утре.
четвъртък, 7 май 2009 г.
Къщата на хълма
Къща, кацнала на хълма и забравила дъха на времетоКани вятъра на гости и ни спира дружелюбно
Простряла е килима си на слънце -
горчива млада трева,
жилава коприва
и шепа глухарчета за цвят.
Усмихва се сдържано някак с прозорците
и махва с овехтелите си завеси.
В зимника изсушени риган, мащерка и кантарион
ухаят меко с вкус на мухъл.
Кладенецът си мълчи в ъгъла на двора.
Аз надничам в него,
той ми дава ехо
и наднича в мен,
сякаш аз играеш ти.
Сядам тихо при разцъфналата вишна
и пресмятам упорито
колко дни, години, векове са нужни,
за да се превърне всеки спомен хорски,
всяка болка и обида
в хълм зелен с коприва
и разцъфнала в очакване на лято вишна?
Поляна с глухарчета
Набрах ти букет от глухарчета,
жълти, колкото слънцето напролет,
като лимонада в стъклено шише,
като пуха на малко пиленце....
Ти ги сложи във ваза и каза,
че в стаята ти е изгряло слънце,
меко като сгушено малко пиленце,
топло, като спомен от детството...
... Когато жълтото на букета угаснеи вазата се умори да прегръща стеблата,подари глухарчетата на вятъра,а напролет той ще ми подари поляна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
