ДНЕВНИК ОТ РИМУВАНИ СПОМЕНИ

ВРЕМЕ

Какво е пясъкът – черупки мидени,
но стрило ги и времето на прах.
И с тях ни отброява то годините
и спомените ни улавя в тях.

Животът ни какво е – празни мигове,
отломки празни са от празни часове,
а часовете – пясък от годините,
годините пък – прах от вечността.

1994г.

* * *
През пръстите ми времето минава.
А вятърът-живот го разпилява безцелно.
Като дете играещо на пясъчник
Прашинките си мигове поливам с вода-сълзи.
Опитвам се да ги споя и задържа до мен.
Но може би обърках нещо?
Прашинките превърнаха се в кал,
А вятърът я блъсна във лицето ми.

****
Исках да ти кажа толкова много хубави неща.
Докато те нямаше ги разказвах на слънцето
и се смеехме заедно.
Но дали, защото навън е вече тъмно
или, защото аз съм тъжна, сега мълча.
А исках да ти кажа толкова хубави неща,
но видях една звезда да плаче….

СРЕЩА

“Край реката редят се тополите..”

Сама вървя край тополите, но го няма снега.
Есен е. И листата отронени падат.
Сама съм аз, сам е отсреща брегът.
Няма те, няма те, теб те няма.

Ето стигнах до моста, но не смея сама
да пристъпя напред в тишината.
Аз все още чакам, чака отсреща брегът.
Но те няма, няма те, теб те няма.

Тръгвам си аз – отново сама –
край тополи почти оголели.
Есен е. в мен се ронят листа,
В мен се ронят сълзи натежели.

Още сам е и чака отсрещният бряг.
Аз не чакам, знам – няма да дойдеш.
Тръгвам и дори не поглеждам назад,
само чувам, че плаче реката.

9.6.1994

ОЧАКВАНЕ

Аз чаках, толкова дълго чаках слънцето,
че очите ми ослепяха от взиране!
Аз чаках, толкова дълго чаках топлината му,
че ръцете ми премръзнаха в студа!
Аз чаках, толкова дълго чаках птиците,
че изгубих крилете си в ходене!
Аз чаках, толкова дълго чаках песните им,
че удавих гласа си в мълчание!
И чаках, толкова дълго чаках любовта,
че изгубих себе си в чакане.

03.04.1996г.

СБОГУВАНЕ

Тъжен гларус лети над морето –
синя бездна от смях и лъчи.
Плаче гларусът, плаче небето,
сълзи има и в мойте очи.

Тръгна лятото и ми махна за сбогом
със крилата на птичи ята.
Плажът тръпне студен и самотен,
а морето е само сълза.

* * *
Нощ! Пак изгрява звезда над заспалия град.
Нощ! В мен умира мечта закопняла за смях.
Нощ! И луната ме гледа със студени очи.
Нощ! Аз отново я питам – тя отново мълчи…


ЛУНЕН ЗАЛЕЗ

Над морето залязва луната,
бледосиня се скрива във черното.
И тогава, там, неизбежно,
брегът се прелива във бездната.

И върти се Светът – безутешен –
но може би спира за мъничко,
и се чуди, къде ли са свещите,
да запали и свети по пътя си!

А Вселената, с майчински ужас,
се е взряла в петното от сенките.
Полудяла се дави във мъката,
че пак губи нещо от себе си.

Само чайките знаят пътя си
и смутено отдъхват във сенките.
После смело се втурват в пространството
само с вятъра под крилете си.

20.08.1998г.

МАЛКА ПЕСНИЧКА

За ръце вървим хванати
и отново внезапно увлечени
от една измама - смешно стара,
от истини разсъблечена.

Но сърцата ни пеят весели,
заглушили гласът на алармите,
дето стреснато бият в главите ни
и предричат безброй опасности.

Уж по пътя вървим вчерашен,
но го виждаме странен и нов.
И сме двама, и търсим надеждата
дето ти обеща ни, любов!

До кога ще вървим, не зная,
все двамата в този път.
И ако има надежда в края,
дали сърцата ще разберат?

20.08.1998г.


СЛЪНЧОГЛЕДИ

Почернелите слънчогледи се молят за дъжд.
Но не гледат небето, от него нищо не искат,
Най-вече слънцето!

Почернелите слънчогледи са свели главите си.
Те гледат надолу, взрени са някъде.
Гледат към себе си!

Почернелите слънчогледи гледат земята.
Корени впиват, с корени търсят и викат –
Чакат дъжда!

Почернелите слънчогледи,
те дали ще намерят дъжда.
Всъщност, няма значение….
Есен е.

20.08.1998г.


МАСКАРАД

С вик от мен побягна тишината
и се спусна тръпнеща към локвите,
да удави в мъртвия им блясък
лудостта на хиляди пророчества.

А вселената, като на кино,
се въртеше в траурна процесия,
и погребваше в небесно синьо
цветовете на дърветата.

Защитени в своето неверие,
птиците се дръпнаха към мрака.
И заспиваха уверени,
че на прага утрото ги чака!

21.08.1998г.


ПЯСЪЧНИ ЧАСОВНИЦИ

Ще умирам сама в пепелищата
на безбройните свои надежди.
Самота ще припламва в огнището,
ще се лутам из нейните бездни.

Ще изтича безжалостно пясъкът,
миг след миг ще се трупат годините.
И ще става от ясно по-ясно,
че стъклата отделят душите ни.

21.08.1998г.

* * *
Не ме оставяй да си тръгна
преди да са изсъхнали очите ми!
Защото няма кой да ги избърше.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да е зараснало сърцето ми!
Защото няма кой след теб да го запълни.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да съм се стоплила достатъчно!
Студено е да бъдеш сам в онази къща.
Не ме оставяй да си тръгна
преди да си разбрал, че всъщност,
че всъщност, любовта ми е пак същата.

06.05.1998г.

ЗИМА

Бяла пяна се спуска по хребета
На вълната целуваща пясъка
И се дръпва навътре смутена,
Че студена е вече ласката.

Само гларуси ходят по пясъка,
Търсят нещо отдавна заровено.
Уловен в самотата си вятърът,
Лудо блъска прозорци затворени.
Тръпки ледени са сковали кея.
Боязливо наднича слънцето.
И се къпе в морето, зеленото,
Само зимата с бели къдрици.

28.09.1998г.


ЗИМА

Студът се сгуши в празните гнезда,
от там отдавна той изгони птиците.
Снегът затрупа есента
и уморено натежа по жиците.

На ледения вятър от дъха
пчелата мъртва странно потрепери.
В кошмара на отровната си плът
сълза за нея паякът намери.

Самотен вълк погледна право в слънцето
и го помоли да изчисти бялото.
Но то, смутено от студения си ужас
се скри на облаците в одеалото.

23.10.1998г.


* * *
Ще събирам сълзите си в споменник,
от черупки и есенни кестени.
Ще изпращам писмата си с вятъра,
без да искам да стигат до тебе.

Ще пресявам със ситото болката
и ще слагам от нея във хляба си.
Самота ще наливам в чашите,
без да търся на дъното края й.

До безкрайност ще страдам по тебе,
но без вик ще вървя по жаравата.
Аз сама я разпалих във себе си
и сама ще се грижа за раните.

26.09.1998г.


* * *
В полунощното си бдение унесени,
кестените тази нощ мълчаха.
А по тротоара ние, весели,
със стъпките си пишехме соната.

И със жестокост, на каквато
само влюбените са способни,
със своя смях – река от злато,
взривявали сме сънища самотни.

Все още в полумрака електрически,
покоя пазят кестените стари.
И пак мълчат, от спомени улисани,
над сепващи се нощем тротоари.

Но други стъпки, в тишината сънена,
небрежно композират своя опера.
Ехтят аплодисментите - целувки
разкъсвайки душата ми самотна.

03.12.1998г.

ИМПРЕСИЯ

Дълбоко, някъде мен заспива
усещането, че си ме обичал.
Не вярвам във сегашното си минало,
и в утрешното си, не вярвам!
Цветята до прозореца приспивам,
единствено те още съществуват.

2001 г.

ЗА СПОМЕН
на Емо

Измъчена, окаяна душа
От пиенето вече похабена.
Във кръчмите ридаеща сама
И само с адски мъки наградена.

Къде си тръгнал сам – о, блудни сине,
Не можеш сам да понесеш света!
Ела, товара да си поделим,
Да поговорим – кратка е нощта.

2001г.

* * *
За да изплача болката
ми трябва обич,
която да запълни празнотата.

За да не падна в бездната
ми трябва някой,
да върне вярата ми във крилата.

За да сваля умората
ми трябва малко радост,
да мога пак със слънцето да тичам.

За да живея пак
ми трябва само
да знам, че някой много ме обича.

02.2001г.

НЕЗАВЪРШЕНО

Ще спусна щорите и ще оставя мрака
Да се разлива в мен като мъстило.
А после, много дълго ще те чакам,
Макар да знам, че няма да те имам.

Не е било, дори и сън не беше,
измислих си, че чувам твойте стъпки.
Отвън дърветата не плакаха със мен –
росата е роса, до обед ще изсъхне.

09.05.1999г.


* * *
на Веско

Водовъртежът на гласът ти ме отнася
зад крясъкът на този ден.
Зениците ти топли приютяват
остатъците вяра в мен.

Ръцете ти се сплитат в покрив –
да пренощува, кротко, моята душа.
Във извора на силата ти искам
от себе си да смъкна пепелта.

С целувката ти утре ще възкръсна –
денят ще ме ограби пак.
А вечерта, душата ми разкъсана,
молитвено ще спре на твоя праг.

02. 2001г.


* * *
Като пеперуда в стъкленица – сама танцувам.
Като муха върху карфица - се страхувам.
Като листо в гората - съм невидима.
И като трън в петата – непредвидена.

Но като лунен камък се разбих в очите ти.
И счупих огледалото на мислите ти.
На пръсти слънцето ще влезе през пролуката,
да проветри дима в душата ти и скуката.

04.2001г.


* * *
Изгубих се във мисли недомислени,
в пътища несбъднати от мене,
в очи забравени, в сърца неискащи,
в писма, в които липсва мойто име.

Изгубих се в доказаните истини
и в пътищата вече проверени,
в очи обичани, в сърца откликващи,
във всички думи стигнали до мене.

Поисках да изстрадам своя отговор.
Сама да си утъпча и пътеките.
Да събера едно сърце в едни очи
и те без думи да се спрат до мене.

11.05.2001г.

СПОМЕН

Спомен, като пътуване,

се проточва през мен.
Някакви сиви гълъби,

в някакъв есенен ден.
В някакъв град с главни улици,

с някакви имена….
Едно кратко сбогуване

и някаква………. Тъга!

После ме връща лятото

в този син градсъс зелени очи,

не, очите всъщност
са твоите,
а белите гълъби
са лъчи!

12.02.2002г.


* * *
Политат птици в пропастта,

думите умират в отчаяние.
Една несбъдната мечта

залиня от твоето мълчание!

Облаците в сиво днес осъмнаха,

дърветата забравиха да цъфнат.
И смълчан отвън стои светът,

онемял от снощните ми сълзи.

В дърветата ще слезе пролетта,

слънцето на облаците ще намигне.
Ще изсъхне моята сълза,

ако днес поне ми се усмихнеш.

14.02.2002г.

ЕСЕН

Като юмрук се сви дъждът

и заудря керемидите.
Настръхнали дърветата в студа,

приспаха голи клоните.

И аз се свих във себе си,

като юмрук

и бясно удрях по душата си,

но тя е свикнала на студ

и не прибра крилата си.

07.10.2002г.


ВИНА

Остро ме поряза огледалото

с отблясъка на някаква вина,

очите си, като дула, опряло бе,

в челото на моята душа.

И аз разбрах, не искам вече,

не мога повече да бягам при страха.
Но закъснях, защото вече есен е

и ти си тръгна със дъжда.

И пак сама се взирам в огледалото

и няма даже кой да ми прости!
Защото всички образи които бе събрало то,

изтекоха като сълзи.

07.10.2002г.


* * *
Не пристигам и не заминавам никъде,

макар че непрестанно към нещо се завръщам,

без дори да съм си тръгвала от там.
Без дори да съм пристигала понякога.

Седалките, добре познавам, на много влакове

и мръсните стъкла на много автобуси.
Но винаги се озовавам пак в началото

и сякаш извървяното почти не съществува!

Зад линията на финала пише старт.
Кога ще падна някъде по пътя?
Кога ще се науча да вървя,

за да си тръгвам и да се завръщам.

12.2002г.


* * *
Понякога сълзите са излишни.
Понякога светът е черно бял,
като студените клавиши
на неразплакан в тъмното роял.

Понякога е пусто като в църква,
в която никой не е палил свещ.
Напразно вятърът като дете навън подсмърча
и чака жито да му подадеш.

И няма покрив който да те скрие,
и няма длани да те утешат.
В мен ли магията се свърши
Или наистина е опустял светът?


* * *
Затрупани са всичките пътеки,

листата са посърнали от студ.
Защо говориш за горещи чувства,

дори и слънцето го няма тук.

Ръцете ми ще стоплиш с твоите шепи?
С любов ще ме обгърнеш като с шал?
Ще призовеш на юга ветровете,

за да отвеят зимната печал?

Добре, но колко ще останеш?
До утре – не благодаря!
Не искам кратката ти пролет.
Знаеш ли, май свикнах със студа.

А и сърцето ми отдавна е далече.
Изпратих го със птиците на път

и в нежна, пролетна и топла вечер

знам, някой ще го върне у дома!

16.11.2003г.


* * *
И тази нощ ми липсваше.
Липсваше ми гласът ти, който никога не съм чувала.
Липсваха ми ръцете ти, които никога не съм целувала.
Липсваха ми очите ти, които никога не са ме гледали.
Липсваше ми топлината на тялото ти, която никога не ме е топлила.
Липсваше ми ритъмът на сърцето ти . . . което никога не ме е обичало.


ПРОЛЕТ

Снегът се топи и в очите ми хукват
бистри поточетаи сини реки.
Снегът се топи и от ръцете ми
тръгват клоните живина много върби.
Снегът се топии зимната мъка
изтича на облаци бели от мен.
Снегът се топии като тръпка
потича светлината на новият ден.

СЪН

Прибрах се пак – да готвя и да чистя,
да храня котката и да те чакам.
А после, заедно пред телевизора,
ще помълчим преди да падне мракът.

И утре същото – ще ме целунеш,
ще ти направя пържени филийки.
Часът е девет – време за излизане
трамвай, автобуси, спирки . . .

И пак е вечер, котката досажда.
Съседът пак се кара със жена си.
Аз гледам снимки, ти подреждаш марки.
Часът е единайсет – да си лягаме!

…………………………………………..

Събудих се . . . почти преди разсъмване.
И много плаках, тихичко, до тебе.
А имам само седем часа преди тръгване
и много дни, преди пак да те прегърна.

И няма дом и телевизор няма.
И котка няма даже – да досажда.
Сама ще се събудя утре.
Закуска, работа . . ., а през нощта ще плача . . .

30. 03. 2005г.