Завиждам ти...

Завиждам ти – дори не съм те виждала,
но сякаш ти си влизала в душата ми,
откраднала си малко от мечтите ми,
една-две болки … да, и от морето пясък.

Но може би защото си приличаме,
не ти и аз, а всичките момичета,
които се заглеждат по луната
и търсят принцове, които да обичат.

А принцовете се превръщат в татковци
и пият вечер бира със салата,
преглеждат на децата си тетрадките
и са забравили отдавна за душата си.

А твоята боли, нали?
От сивото на делника и на небето,
от хорски тръни и самоизбирани бодли,
в които си се учила на мъдрост.

От камъните, дето си ги хвърляла по себе си,
и от вината,
че до един загърбваше съветите на всички,
които те обичаха.

Не те разбраха и не ти простиха,
а ти не искаше да те спасяват
насила да те връзват в друга истина.
Въжето всеки сам си го надява!

Та, казвах по-нагоре, че завиждам
задето си от мен по-смела,
и стиховете ти - по-истински,
задето може би си по-красива…

А да…и за децата…